Марин Бодаков на форум “Родителство” (видео)

видеото във vimeo

В ТЕКСТ

През април тази година бях със 7-годишната си дъщеря на кукленото представление „Писмото” по пиесата „Меко казано” на Валери Петров. Ането седеше на скута ми, за да следи по-добре перипетиите на въпросното писмо, в което Светлето лъже, че не е получило едно друго писмо. Изведнъж усетих как раменцата на детето потреперват, да, уверих я, че всичко ще бъде наред и тя поклати утвърдително брадичка. Не след дълго Ането обаче се разтърси в плач: „Аз те излъгах, тате. Казах ти, че нямаме никакви домашни упражнения през ваканцията, но имаме да допишем това и това за утре…” Е, оставаше ни цял неделен следобед, за да разрешим внезапното затруднение – и се справихме. Когато на връщане от театър „199″ я попитах какво я е подтикнало към това много мило, ала малко смешно за мен признание, Анна заяви: „Ами представлението беше толкова красиво, че ме накара да кажа истината.” Тук вече се стреснах.

Защото дъщеря ми далеч по-проницателно от мен обясни какво действително значи Аристотелевото понятие за катарзис – нещо, което ми е било трудно да направя пред студентите си: да опиша онова пречистване чрез съпреживяване и страх, пречистване тъкмо чрез изкуство.

И ако Ането не се срамува да признае за своя катарзис, то моите студенти се срамуват и страхуват от него, правят всички необходими ходове да го избягнат. Тази случка ме накара да се замисля кога дъщеря ми ще се промени и ще премине в „противниковия” лагер.

Всяка година на два пъти проверявам кандидатстудентски работи по журналистика. Влизам в аудитория със 100 кандидати, за да обявя темата – и виждам 100 различни лица, от различни места, от различни училища, с различни финансови възможности… Впоследствие обаче чета, кажи-речи, един и същи скучен текст, лишен от всякакво любопитство; текст, който единствено иска да ми се хареса. Когато провалените кандидати идват да научат мотивите за своята оценка, те, разбира се, чуват, че работите им не притежават оригинална теза и последователна аргументация. Тези момчета и момичета са ужасени: „Ама това е моето собствено мнение…” И въобще не подозират, че са възпроизвели несъзнателно и послушно всички онези прикриващи истината медийни стереотипи, в чиято риалити супа плуваме. Възпроизвели са не семейните разговори, а тъкмо телевизиите.

По-късно, в часовете по художествена критика, примерно, моите умни и объркани момчета и момичета смаяно откриват, че действителността не приключва с каноничния списък от творци, населяващи техните учебници по литература, музика, изобразително изкуство, че и отвъд него може да има смислени послания, които не се самообявяват шумно за смислени. Затова няма да забравя как един третокурсник прочете за пръв път цяла стихосбирка, при това от може би на един от най-големите живи днес световни поети: полската нобелистка Вислава Шимборска, за да напише по-късно в час опит за нейната вестникарска рецензия. Хикси, такъв е прякорът на това момче, обича да издевателства върху консерватизма на своите преподаватели – класическа илюстрация на тезите на Доналд Уиникът за антисоциалната тенденция, при която правиш всевъзможни безобразия, за да може овластеният човек най-после да ти обърне внимание, да се опита да те предпази от самия теб, да те научи да учиш.

И ето го Хикси, който чете на третата банка книжката на Шимборска – и изведнъж открива, че тази умна, хаплива и заядлива писателка, наша съвременничка, му помага, представете си, той самият да постигне по-плътно съгласие със самия себе си, да се почувства по-добре в самия себе си, да се заобича. Нещо, за което, сигурен съм, не са му помогнали българските певци на селската мъка и неволя, напъхани в учебниците му. Не му е помогнал и Христо Ботев, който му е представен достатъчно обеззаразен – като улично куче, напъхано в приют за бездомни животни от моите колеги-литератори. Открива, че светът няма за полюси Ивана, от една страна, а Недялко Йорданов, от другата.

Тук по дефиниция вече съм обвинил училищното образование, което отказва да се скачи със съвременността. Иде ми да обвиня и родителите на Хикси, но знам, че когато той се е раждал в зората на българския преход, майка му и баща му са били стъписани от изненадващата промяна и са се мъчили да свържат двата края, и не им е било много-много до изкуство, камо ли до съвременно изкуство. Не, няма да ги обвиня. Но знам, че и Ането, точно толкова, колкото и Хикси, се нуждае не от показалеца ми, не от юмрука ми, а от отворената длан на моята практическа мъдрост, която с нарочна сантименталност ще нарека „изповед”.

В тази зала всички ние си даваме сметка, че расте едно ново поколение родители. Една голяма част вече сме надвили на емоционалния и интелектуалния си масраф, успяваме да платим овреме всички свои сметки. До този момент сме участвали във всевъзможни проекти, често насърчавани отвън и несъобразени с нашите искрени потребности. Грижили сме се с вятърничаво благородство за чужди деца. Днес обаче самите ние имаме деца и се налага да вземем ситуацията в собствените си ръце, защото сме се убедили през своите първокласници и второкласници, и третокласници в задънената улица на българското образование и здравеопазване. Нямаме оправдание да не поемем инициативата. Край на едрите проекти – начало на мишите стъпчици. Още повече, че всеки ден прибавя нови аргументи към интуицията ми, че мнозина от нас емигрират в родителството, тъй както емигрираш в чужда държава, гонен от нетърпимите политически и социални, от нетърпимите полуполицейски обстоятелства.

Забелязвам през студентите си, че българското училище „скача” своите ученици преди всичко с помпозните и компенсаторни официозни версии на историческото ни минало. Ако въобще го прави, разбира се. Литературата, музиката, изобразителното изкуство са пренаселени от патриотични внушения, които обезценяват реалността, в която съществуват нашите деца. Това се случва било по популистки политически причини, било от обикновено невежество. Училището отказва да обсъжда честно съвременността, в която са потопени нашите ученичета тъкмо с тях самите – и предотвратява осмислянето й отвъд медийните стереотипи. Още по-малко е склонно да обсъжда нашето всекидневие през призмата на неясното, противоречиво и тревожно съвременно изкуство. Защото за повечето наши деца изкуството свършва до последния матуритетен писател или до края на митологизираното национално Възраждане. Нататък е дупка, пълна със страх, недоверие и търсена тъпота.

Мисия на семейството, струва ми се, е да компенсира този образователен недостиг – и да свърже нашите момчета и момичета със съвременността, решавана като уравнение в изкуството, за да не изпитват те страх от нея, за да усетят богатствата от изразност, която може да им помогне да се разберат и да бъдат по-разбрани. Съвременното изкуство може да бъде пълноценен посредник за едно ново приятелство между нас и децата ни – и чрез него да споделим с тях безпокойствата си, недоуменията си и надеждите си. В крайна сметка, да им разкажем себе си. Предпочитаните от мен Арво Пярт или Франсис Бейкън ще заявят повече на моето дете за мен от мен самия, ще ме изправят пред нуждата да направя тяхната сложност внятна, да му обясня защо те са важни за мен сега… И на мен ми се е налагало в Брюксел да обясня на Ането защо така смазан стоя пред прочутия портрет на Франсис Бейкън, на който папата нямо крещи, окован в невидима клетка. И тогава детето ми е виждало, че собственият му баща, собственият му крал е гол, гол в пресекулките на собствената си вяра. Но го обича.

Натъртвам ли, натъртвам: „съвременно изкуство”. Нека поясня: под съвременно изкуство имам предвид всяка художествена творба, която ни прави по-живи и по-общителни с другите около нас тъкмо чрез тревожните загадки, които ни предоставя. В този смисъл и „Падането на Икар” на Брьогел, изложен няколко етажа над същия този Бейкън, за когото вече споменах, е съвременно изкуство, защото ме е карал да приказвам с детето си какво правим заедно сега.

Затова нека разкажем на децата си кои нови книги обичаме – и защо. Кои филми са ни помогнали да изградим себе си – и защо. На кои персонажи сме подражавали – и защо. Изкуството е мостът, по който можем да минем към брега на децата си. То е бинтът, с който да превържем собствените си рани от миналото, за да не ги боли тях самите днес. То е маската, която да си сложим, за да се разкрием по-добре пред своите деца.

Знам, че за един мъж е далеч по-трудно да споделя себе си. Знам го преди всичко чрез опита си на писател. Още повече, че комерсиализацията на обществото или на това, което по инерция продължаваме да наричаме общество, възстановява енергично всички мъжки и женски традиционни роли, срещу които в края на 80-те и в зората на 90-те сме се борили. Днес политиките на равнопоставеност между мъжете и жените са по-фалшиви от всякога. И ако се доверя на интуицията, че мъжът/бащата отново става страховит публичен авторитет, защо да не се пробвам и в крайна сметка да не изтърбуша отвътре ненужно приписваното ми социално господство.

Как да стане това?

Като споделя своята собствена чувствителност с дъщеря си, използвайки като посредник за трудноизразимото тъкмо изкуството. Мъжът трябва да се обезвласти, за да изпита щастие поне с децата си – а освобождението винаги започва на терена на творчеството.

А това освобождение носи даровете на обратната връзка с децата ни. Спомням си, бях завел Ането на поредната юбилейна изложба на Светлин Русев. И когато, неразбирайки смисъла на новите му картини, я попитах какви са тези прекатурени върху платната огромни лица, тя веднага ми каза: „Хора, които чакат да умрат.” Не съм срещал по-завладяващо определение на неговото творчество. И, разбира се, по-неконвертируемо на обществената сцена определение.

Липсата на размишление какви сме като родители и какво ще ни осмисли чрез щастие, действително ни превръща в хора, които чакат да умрат. Затова вярвам, че да общуваме пречистващо с децата си чрез изкуството е един от нашите шансове.

Ще кажете, лесно е за един писател и за една преводачка да твърдят всичко това. В крайна сметка, аз и съпругата ми плуваме в тази художествена среда. Не, никак не е лесно, ако си се убедил, че твоето собствено изкуство не трябва да е единствената опорна точка за детето ти, а да стане една от възможните му отправни точки. Изкуството трябва да твори свобода, а не удобни за родителите-творци деца, които просто не им се пречкат.

Преди седмица в Чайната размених няколко думи по повод този форум с един непознат за мен баща, който ми каза: „Знаете ли колко повече бащи забелязвам с децата си в Южния парк, повече откогато и да било.” И аз забелязвам всяка сутрин пред 38-мо училище „Васил Априлов” повече от когато и да било бащи, отговорих му аз. Явно сме част от определена промяна. Може би емигрираме в бащинството, уплашени от ставащото около нас, напускайки привичните си социални роли. И, може би, ще преодолеем страха си от новия свят, напускайки, макар и недодялано, териториите на патриархата тъкмо с паспорта на изкуството.

А тази промяна е толкова красива, че ме накара да потърся на глас истината.

Марин Бодаков

Представянето на Марин Бодаков е част от Форум Родителство 2010


Коментарите не са позволени.