Как се развиват ядрените технологии и какво може да очакваме от тях
от Симеон Белорешки
За автора
Симеон Белорешки е инженер по автоматизация, EMBA от Американския университет в Благоевград, с дългогодишен управленски опит в Близкия изток, а преди това консултант по енергийни проекти в EMEA и ръководител на проекти в ТЕЦ „Бобов дол“, модернизацията на блокове 1, 3, 4 в „Марица-изток 2“ и редица проекти в „Лукойл Нефтохим“.
Ще започна с една лична история. Беше началото на 80-те години на миналия век. Бях ученик и покойният ми баща, който работи 26 години в инвеститорската дирекция в АЕЦ „Козлодуй“, ме заведе на площадката на 5 и 6 блок в АЕЦ „Козлодуй“. Сега, като се замисля, как въобще са ни допуснали без лични предпазни средства (каска и предпазни обувки), но това е друга тема… Помня две неща: миризмата от електрожените, от която ми стана лошо, и огромния кран DEMAG, 600- или 800-тонен, който беше закупен по специална поръчка и беше необходим за поставяне на капака на корпуса на реактора. За пръв път виждах такова огромно чудовище. Та покрай баща ми животът ми беше свързан дълги години индиректно с АЕЦ-а и даже по едно време обсъждахме дали да не стана стипендиант – по това време пращаха в тогавашния Ленинград. Бях запален по неизчерпаемата енергия, светлото бъдеще и уникалните технологии. Съдбата обаче е имала други планове за мен, за което съм много благодарен.
В същото време покрай АЕЦ „Белене“ се положиха и се полагат огромни усилия, за да се оправдае един абсолютно ненужен проект – както от икономическа, така и от стратегическа гледна точка. Не, не искам въобще да плашим хората с бъдещи възможни аварии, радиации и т.н. – това са технически проблеми и вероятно напълно решими в достатъчна за населението сигурност (цената засега не я коментираме, макар да е най-важната в крайна сметка, особено когато има друга алтернатива).
Ще говорим само за положителните неща, които обещават. Те са същите, които са обещавали и в зората на атомната енергетика:
- На практика неизчерпаем източник на енергия (да, зависи от урана, в момента известните запаси са за около 180 години, но вероятно има много други места за добив – нека да предположим, че е така).
- Изключително надежден и предсказуем базов товар.
- Независимост от вносни ресурси – дори за тези, които не произвеждат руда или гориво, горивото е много малка компонента от производствените разходи и това прави нещата доста привлекателни. На пръв поглед!
- Развитие на високоплатени специалисти, допринасящи висока принаден продукт по цялата верига на стойността.
- Развитие на съпътстващите технологии (генерация, дистрибуция, софтуер, лабораторно оборудване и т.н.) и произтичащите от това ползи за обществото и икономиката.
- Използването на наученото от военните технологии в гражданските такива, което предполага ниски цени, тъй като развойната дейност вече веднъж е платена така или иначе по линия на военните разработки.
- Осигуряване на изключително евтина електрическа енергия, поради изключително дългия експлоатационен срок на съоръженията.
Няма инженер в света, който да не се съгласи по принцип с горните постановки. Те са валидни дори и днес, а през 60-те и 70-те години и особено след петролното ембарго през 1973 това е било единственото спасение на хоризонта.
И, разбира се, розовите прогнози и инвестиции не закъсняват, както се вижда на фиг. 2 на стр. 30 от доклада за състоянието на атомната енергетика за 2019.
Да, сега наистина е смешно, като гледаме реалността, но нека бъдем честни, че ако не бяха ужасните инциденти, нещата щяха да бъдат съвсем други. И наистина, само след инцидента през 1979 г. от одобрените 129 нови блока, биват завършени само 53, а „Чернобил“ заби почти смъртоносна стрела в индустрията.
Какво се строи
Да оставим прогнозите настрана – както е в анекдота, няма нищо по-сложно от това да се правят прогнози – особено за бъдещето. Но ако ползите са наистина такива, както твърдят, защо тогава атомната енергетика е в такъв силен упадък в цял свят?!
Болшинството нови атомни блокове всъщност са основно в Китай и тези, строени от „Росатом“ с финансиране от руската държава.
Въпреки че атомната енергетика би трябвало да е вече зряла и утвърдена от много години на пазара технология, повечето фирми, които се занимават с експлоатация на такива съоръжения, са в незавидно финансово състояние и продължават да разчитат на помощи от държавата под най-различна форма – от директни субсидии, през различни видове кроссубсидии, до скрити от широката публика връзки с атомните оръжия на въоръжените сили. Макар да имаше подозрения за това, изследване на Университета в Съсекс го доказва и това доведе до дискусии в парламента на Великобритания, от които става ясно защо беше толкова необходимо да се строи Hinckley Point C при такива тежки финансови параметри на изкупуваната цена – £92.50/MWh, естествено индексируема според инфлацията за периода на строеж и договорения срок за експлоатация от 35 години.
Интересен в случая е и фактът, че не става дори въпрос за някаква местна разработка на Великобритания, а за реактор на Areva, както и че основните инвеститори са държавни фирми – EDF (Франция) и CGN (Китай). Другото съмнение възниква от това, че първоначалните оценки на Areva през 2008 бяха за £24/MWh, а се стигна до умопомрачаващата цена 92.5 паунда, която явно устройва държавните фирми (и двете държави разработват активно атомни оръжия) и правителството на Великобритания.
Финансови модели
Ако се върнем на обещаваните ползи, можем да кажем, че горе-долу се изпълняват почти всичките 6 ползи, но твърдо не и седмата. Естествено, тези неща не могат да останат незабелязани в държава с развита демокрация и свободна преса, каквато е Великобритания. Това, както и наличието все пак на отговорни политици доведе до разбирането, че този модел на финансиране на атомни централи е неудачен.
Ето защо през 2019 г., правителството на Великобритания подложи на обществено обсъждане нов (за атомната енергия) финансов модел – RAB. Все още предстои да се обяви становището на база получените предложения, но, имайки предвид последните събития, това едва ли ще им е приоритет. Без да влизаме в детайли, това е модел, използван във Великобритания за други области на естествени монополи (вода, газ, електричество и т.н.). Идеята е, не само да се осигури на практика гарантирана печалба, но да се осигуряват и приходи още по време на изграждането (естествено за сметка на потребителите). Естествено, всичко това ще бъде регулирано и гарантирано от държавата. Нещата се обяснени накратко и на по-популярен език тук.
И четирите основни компонента будят притеснения във всички онези, които гледат на атомните централи единствено като на стопански обекти, подчинени на пазарните принципи:
- От пакета за помощ от правителството – няма решение относно неполитическия риск, който не може да се застрахова. Даже не се говори за още по-сложния политически риск.
- Предлагат нов ЕRR механизъм (Economic Regulatory Regime ) за „честно разпределение на разходите и рисковете между инвеститорите и клиентите“, каквото и да означава това. Но най-важното е, че инвеститорът ще започне да получава „разрешените“ му от регулатора приходи. Да, това би намалило значително разходите по финансиране (кой дава лесно пари за нещо, което винаги значително закъснява и винаги значително прехвърля първоначалния бюджет), но с това се цели всеки инвеститор във всеки момент от проекта да получава приходи, които надхвърлят направените от него до момента разходи. Що за „инвестиции“ са това? Прилича по-скоро на празен чек, като сумите се договарят от регулатора.
- Разбира се, този нов механизъм ще се управлява от нов независим регулатор.
- Разбира се, този регулатор ще променя и цената на енергията на база разрешените приходи.
По-горе изложих само рамката, ако се стигне до внедряването му. Тепърва ще се развива в детайли кое, защо и как, а това ще отнеме години.
Разбира се, страни като Русия и Китай нямат такива проблеми, макар че и там нещата явно не вървят гладко, като се има предвид непрекъснато намаляващият брой на реакторите, които са в процес на изграждане, защото кой би вложил средства в нещо, което е икономически неатрактивно?
Малките реактори
Очевидно в опит да се съживи старата слава с нова сила се говори за новите малките модулни реактори. Всъщност и тук няма нищо ново – в тази област се работи от много години, като все се набляга на основните проектни характеристики: по-малки и гъвкави мощности, лесно производствено инсталиране, намалени ядрени отпадъци, суперевтини… Все неща, които публиката иска да чуе.
Нека обаче да не се заблуждаваме. Това, че в момента има над 50 различни разработки на различен етап, е резултат от факта, че светът се къпеше в пари до съвсем скоро, което не означава, че дори да излезе работеща и одобрена разработка, това ще промени нещо. Нещата са в много, много ранна фаза – дори за напредналите такива се говори за експериментални тестове след 2026 и евентуално някакво по-сериозно производство чак след 2030 (това са оптимистичните прогнози).
Не е необходимо да губите никакво време по този въпрос просто защото в същия доклад за статуса на атомната енергетика за 2019, страница 209, присъдата е ясна: „Въпреки, че много държави продължават да се интересуват от модулните реактори, вече е очевидно, че те ще бъдат дори още по-неконкурентоспособни в сравнение с големите атомни блокове, които от своя страна стават все по-неконкурентоспособни. Ето защо, дори да има реактори през следващото десетилетие или след това в резултат на масова поддръжка от едно или няколко правителства, е много малко вероятно те да играят някаква съществена роля и електропроизводството.“
В подкрепа на същото е и току-що обявеният от Международната атомна агенция (IEAE) 3-годишен проект, който тепърва ще изяснява икономическата жизненост на този род реактори. И чак след това ще трябва да се внедряват политиките и финансовите модели. С две думи, извършват се много научни и експериментални дейности, които обаче са далеч от практическото приложение и май нямат и голям шанс. Предвид новите условия очаквам голяма част от разработките (които не са поддържани от министерствата на отбраната на производителите на атомни оръжия и технологии) в тази област да бъдат значително ограничени.
Не искам да внушавам нищо, а искам само да си зададете въпроса колко от тези „хубави“ неща, които обещава атомната енергия, са приложими за България. Не за Америка, Китай, Русия, Франция… а за нас.
Да, за ревностните почитатели на атомната енергетика горните неща не звучат много окуражаващо. Затова ще завърша с положителна нотка – защото само термоядрената енергетика е бъдещето. Ето как би трябвало да изглежда реакторът на бъдещето:
- Да е базиран на доказана технология, която може да осигури захранването на бъдещите поколения през следващите хилядолетия.
- Да предоставя евтина или най-добре безплатна енергия.
- Да не произвежда отпадни радиоактивни продукти, които да искат съхранение.
- Да е далеч от населени места.
- Да не изисква разходи за поддръжка, модернизация, ъпгрейди на системите за управление, персонал и т.н.
- Да не иска специални мерки за охрана и защита.
- Да доставя енергията си лесно и бързо на всеки който има нужда.
Най-хубавата новина е, че тази технология, изпълняваща горните изисквания, я има отдавна и се изпълнява от слънцето. Залезът на атомната енергетика, каквато я познаваме, напомня отдръпването на британския премиер Дейвид Камерън и думите му: „Някога аз бях бъдещето.“
