Форум Заедно: Мартин Киселов за предразсъдъците, които ни пречат да комуникираме

Лекторите на Форум Заедно 2014: МАРТИН КИСЕЛОВ

Ако приемем, че изкуството да общуваш започва с доброто владеене на езици, Мартин е тръгнал в тази посока още с Испанската гимназия. По-късно добавя руски и английски, с който пък през 2003-та си изработва една бакалавърска степен по европейски науки от университета Карнеги Мелън в Питсбърг, САЩ, и една магистърска през 2007-а, по филмова и телевизионна режисура от Калифорнийския университет в Лос Анжелис (UCLA).

Мартин се връща в България, пълен с енергия и идеи, и скача в дълбокото без спасителна жилетка. Работи като сценарист, режисьор и драматургичен консултант по някои от най-популярните доументални и игрални филми напоследък (например Мисия Лондон, Стоичков и Под прикритие), поставя театрални пиеси (в момента текат подготовки и репетиции на две – Мизантроп от Молиер и Джери от Едуард Олби). Едновременно с всичко това продължава да развива и непосредственото общуване – като преподавател в спецкурсове и творчески работилници. Казахме ли, че има и магистърска степен по журналистика от СУ?

––

Каква история ще ни разкажеш на Форум Заедно?
Насочил съм презентацията си към малките неща, които ни пречат да комуникираме, вътрешните ни бариери и предразсъдъци

Откъде идваш?
Идвам от квартал Дружба, без да съм типичен за него. Не мога да кажа, че съм в повратен момент от живота си, за да мога лесно да обобщя предишната му част. Винаги съм се опитвал да направя най-доброто с това, което имам (или поне така ми харесва да си мисля).

Какво си оставил зад гърба си?
Голямото ми постижение досега са две прекрасни деца. Иначе съм загърбил страха, че „ние от Дружба” не можем да сме равни на „тях от Америка”. Можем, просто трябва отново да превърнем труда в ценност, а не проклятие.

Накъде отиваш?
Само дано да не е към квартал Надежда.

Къде те намираме?
За да мога да ви отговоря, трябва да зная къде свършва пътя, а не зная (и не искам да зная, защото ще спра да мечтая). Може би си мисля, че съм в началото на нещо, а всъщност съм в края му? А може би наопаки? Хайде стига „може би”-та, а?

Като какъв човек би искал да те запомнят внуците?
Дядо ни беше перко, но понякога казваше верни неща. Ако след това могат и да цитират нещо, на което съм ги научил, значи „и ний сме дали нещо на света”.

Какво правиш, когато не знаеш какво да правиш?
Връщам се към основните въпроси пред проблема, който е пред мен – какво, кога, как, колко, къде, защо? Особено „защо”.

Кое е първото правило, което би написал в „Ръководство как да живеем заедно”?
Умейте да различавате принципите от правилата. Правилата зависят от този, който има властта да ги наложи, както казва моят професор по кино-структура Хауърд Сюбър. Принципите просто СА – те съществуват независимо от властта. Не искам да налагам правила, ще предложа да забележим Принцип №1: ние имаме нужда един от друг.

Кое е камъчето, което обръща каруцата?
Колкото каруци да съм виждал обърнати, все е различно камъчето. Не мога да посоча само едно.

Какво трябва да загубиш, за да намериш себе си?
Това, което считаш за невъзможно да се изгуби – себе си. Иначе няма да тръгнеш да се търсиш отново.

Коя българска поговорка би пренаписал?
За поговорка не знам. Но бих искал да лоботомирам Хитър Петър от националното ни съзнание. Той е по-опасен и от Бай Ганьо. Правим феноменални глупости само и само да не се окажем излъгани и това много ни пречи. Парализира ни мисленето.

Ако можеше, на кого би влязъл в кожата?
Трудно ми е да кажа една личност или едно нещо. Работата ми е да влизам постоянно в кожите на други хора (аз съм режисьор и сценарист) и да правя или да моля другите да правят неща от тяхно име, така че не мога да изолирам единичен случай.

Колко тежи щастието?
Едно уплашено его.

Заедно сме…?
По-силни отколкото поотделно. United we stand, divided we fall.

––

Форум Заедно
27 април 2014

Регистрирай се >>


Коментарите не са позволени.