Лекторите на Форум Заедно 2014: ВЕНЦИ ЗЛАТАРЕВ
Преди 20 години един студент по информатика мята на гръб раница с дрехи, книги и касетофонче и тръгва да търси своето място в света. Стъпките му го отвеждат до малка хижа в чудно красивата местност Пазардере в Рила, недалеч от Седемте езера. Зимите там и тогава върлуват осем месеца, потънали в четириметров сняг. Никой не дръзва да остане за дълго. Мъжът влиза в хижата и не я напуска в следващите десет години.
Тази история от години се носи по вятъра като планинска легенда. Но легенда тя никак не е. Мъжът е Венци Златарев. По собствените му думи в него живеят пътешественик, философ, отшелник, музикант, син, баща… „Всеки на различна възраст и с различна компетентност… Въобще думичката „аз“ е сериозна психологическа грешка, просто едно граматическо понятие. Този сложен комплекс не е нито първо лице, нито единствено число.“ Венци, говори ни.
––
Каква история ще ни разкажеш на Форум Заедно?
От малък съм голям мечтател и животът ми е преизпълнен с приказни сказания. Ще ви разкажа за това как мечтите стават реалност. Как когато човек намери чиста идея и й се отдаде, тя самата намира начин да се материализира. И за илюзиите, в които живеем.
Откъде идваш?
Когато семейството на Мевляна, бягайки от монглското нашествие в земите на днешен Афганистан, били спряни пред вратите на Багдад и попитани „От где идете?“, бащата на все още малкия Руми отвърнал на постовия: „Ние всички, синко, от Бога идем и на Там (към Него) отиваме”.
И понеже в днешно време, по тези географски ширини, думичката Бог е загубила дори съкровения смисъл на висша ценност, към която се стремим, аз ще кажа: От безкрая ида и натам вървя. А ако трябва да съм конкретен, съвсем скоро се завърнах за пореден път от Индия.
Какво си оставил зад гърба си?
На няколко пъти съм „скачал“ по различни начини „отвъд“, оставяйки всичко зад гърба си. Преди 20 години се качих в планината с идеята никога повече да не се върна. Това ми помогна да живея постоянно там 10 години, като изгарях всякакви видове привързване – телесни, емоционални и ментални. После и това оставих зад себе си в опитите си да живея с друг… Но в крайна сметка се простих с не малко илюзии – като да речем, че човекът е разумно животно и че човечеството живее смислено. Че това да се наричам „българин“ има някаква важност. Простих се и с мита, че държавата и нейните институции работят за хората. Разбира се, оставих зад гърба си не малко прашни пътища по Ориента. И няколко тежки любовни истории….
Къде те намираме?
В подножието на планината, с моя си Сизифов камък…
Какво правиш, когато не знаеш какво да правиш?
Смълчавам се. Потъвам надълбоко в себе си. Понякога се съветвам с най-близките си приятели или с магическите растения.
Кое е първото правило, което би написал в „Ръководство как да живеем заедно?“
Правилата са част от инструментариума на основните институции на дисциплинарното общество – като фабриката, казармата, училището, армията и лудницата. Бих споделил притча, изпял песен или написал стих, че всички се нуждаем от топлинка, нежност и разбиране. Иначе казано – любов.
Кое е камъчето, което обръща каруцата?
Камъче може да обърне само каруца, която вече е разклатена от мързел и невежество. Не вярвам, че камъче може да обърне каруца, обгрижвана с много любов, усърдно прилежание и постоянство.
Какво трябва да загубиш, за да намериш себе си?
Човек не се намира, а се самосъздава. И това е процес, който не приключва, защото в процеса на самото себеизграждане времето, светът и другите „крадат“ от вече сътвореното.
Коя българска поговорка би пренаписал?
Старите хора от времето на зараждаща се „модерна“ България обичали да казват: „От град и от гробище връщане няма”. Откакто се помня се опитвам да я опровергая с живота си. Бих я пренаписал: „Духът и мечтите в гробища не влизат, а лек срещу града търсете в любовта, изкуството и сред природата.”
Ако можеше, на кого би влязъл буквално в кожата?
Да си призная честно, пъхал съм се в чужди кожи. Гледал съм през очите на Исус и съм затварял тези на Буда, за да гледам навътре. Стъпвал съм в стъпките им и съм живял от живота им. Но това е друга дълга история.
Заедно сме…?
Заедно сме в толкоз много привидности и илюзии, споделяме и измамата, наречена държава. Не е ли дошло време заедно да сътворим свят, в който „заедно“ не е просто дума, а споделено живеене?
––
Форум Заедно
27 април 2014
С Венци бяхме колеги в Университета. Първите години се виждахме по време на лекциите, когато той пристигаше буквално с някоя от лавините на Рила. След това премина към индивидуално обучение и срещите ни се ограничиха само до дните на изпитите. Петнадесет години не се бяхме виждали и чували. До днес, благодарение на вас и по-точно на страницата ви в Интернет – продукт на модерната цивилизация, с която Венци от години се опитва да скъса всякакво привързване. Радвам се, че е осъществил една от мечтите си: пътуването към Изтока. За него Индия не беше просто екзотична географска ширина, а лоното на Духа. Прекарали сме много нощи над чаша вино в софийските кръчмета, опитвайки се да го убедя, че „робинзониадата“ е невъзможна мисия. Радвам се, че не ме послуша. След толкова години вече го е разбрал и осмислил като свой собствен опит в Пътя, в онова безкрайно пътуване към себе си, което само Другият, Чужденецът може да ни разкрие. Интелектуалното опиянение от четенето на Карлос Кастанеда, Мирча Елиаде, Херман Хесе, е несравнимо с истинското пребиваване на Тялото и Духът, с личният опит на преживяното.
Съжалявам, че не мога да присъствам на форума: от години съм „отвъд“ България. Личен избор. При това без всякакви опити да оставя всичко зад гърба си, най-малко пък да го търкалям като Сизиф. „Прелетях“ с ясното съзнание, че птицата не може да надлети себе си. Че не можеш да промениш Света, но можеш да създадеш свят, който да не те стяга в раменете, но и да има място за други като теб. Че има място, където Робинзон и Петкан ще са свободни, без Робинзон да подивява, а Петкан да се цивилизова…
Ние СМЕ робинзоновци, Венци! Дори и на 2300 м надморска височина ние сме продукт на модерната цивилизация. И хижа „Иван Вазов“ Е вече продукт на нескончаемият процес на самоусъвършенстване; процес, който както сам казваш не приключва, „защото в процеса на самото себеизграждане времето, светът и другите „крадат“ от вече сътвореното.“
Родени сме и сме възпитани в нормите на модерното общество, в което за разлика от архаичните, човекът е „политическо същество“ и естествената му среда не е дивата природа, а държавата. Но докато държавата е само символ на географската и политическата карта, тя не те прави свободен. Както и рецептите от готварските книги не засищат глада ти.
Не знам на кого да съчувствам: на Петкан – дивакът без минало и духовен опит, за когото Пасификът се оказва неговото чистилище, или на Робинзон – организираният индивидуалист, заклеймяващ реда и тиранията, но превърнал се в крайна сметка в деспот на самотният остров?…
Отплеснах се, за което не се извинявам, а ви благодаря! Определено има нужда от такъв форум. Интересно ми е дали и къде в безкрайните ширини по хоризонталата и неизмеримите висини на вертикалата Интелектът и Духът ще се срещнат и пресекат… За всички, присъединили се към форума има такова място, необозначено в топографските карти:“ ЕдинЕниЕ- -един Е НИЕ и ние сме ЕДИН!“ Присвоих си тази фраза от Димитър Петров, не по-малка странна птица http://www.oneofusshares.com/2014/03/blog-post_28.html
[…] Информация на gorichka.bg […]