Интервю: Алфи Кон за безусловното родителство

Интервю на Василена Доткова за септемврийския брой на списание AMICA.


Василена: Искаме децата да израснат креативни, грижовни, умни, щастливи, да се научат да мислят, да изразяват свободно себе си… Иска ни се да вярваме, че тези качества ще бъдат ключови в бъдеще време. Иска ни се да вярваме, че именно тези качества възпитаваме у децата си. И в същото време ежедневнo и почти автоматично задействаме старите възпитателни похвати, които са насочени към контрол на поведението и осигуряване на послушание… Съвместими ли са тези средства с целите, които си поставяме за бъдещето?

Алфи Кон: Не бих казал. Mного от тези привични и широко разпространени родителски практики всъщност се разминават със собствените ни цели и по-скоро не помагат на децата да израстнат такива, каквито ние мечтаем да бъдат. Много често между похватите, с които си служим, и дългосрочните цели, които си поставяме, застават междинни цели – например желанието ни децата да се справят добре с някаква училищна задача или да не ни създават проблеми, когато се опитваме да ги сложим да спят. И колкото по-фиксирани сме върху краткосрочното послушание, толкова повече то засенчва нашите най-смислени цели. Затова е толкова важно да си напомняме непрекъснато, че най-голямо значение има дългосрочната перспектива. И че не бива да гледаме само поведението на децата – проявите, които са видими и измерими – а преди всичко мотивите, причините и ценностите зад това поведение.

Василена: Mного важно разграничение. А какво ще кажете конкретно за наказанията и поощренията – по какъв начин те се разминават с дългосрочните ни цели? Защо не са ефективни?

Алфи Кон: В най-добрия случай, наказанията и поощренията – които между другото са двете страни на една и съща монета – могат временно да променят поведението на повърхността и да повлияят на проявите, за които споменах преди малко. Те не могат да помогнат на децата да станат добри хора или да развият дълбока ангажираност с ценностите, в които се надяваме да ги възпитаме. В това число – желанието за учене или чувството на състрадание към другите. Но всъщност лошите новини не свършват дотук. Наказанията и поощренията не са просто неефективни, те са контрапродуктивни. Много изследвания показват, че колкото повече децата се възнаграждават за нещо, което правят, или се наказват за нещо, което не правят, толкова повече губят интерес към въпросното действие, към което манипулативно ги подтикваме. Например, две изследвания са установили, че децата, които редовно са награждавани или хвалени от родителите си, всъщност са по-малко щедри и отзивчиви от останалите. Те са научени, че единствената причина да помагаш на някого е ти самият да получиш награда за това, дори ако тази награда е само вербално признание. И така, колкото по-зависими стават от правенето на нещо с цел получаване на награда или похвала, или пък за да избегнат наказателни последствия, толкова по-малко примамливо и желано става самото занимание.

Можем ли да пренесем тези разсъждения и в сферата на образованието?

Да, това важи с особена сила за ученето. В тази област проучванията абсолютно недвусмислено сочат, че колкото повече казваме на децата да се учат добре, за да получат хубава оценка или друга форма на признание, толкова повече ги отблъскваме от самото учене. Ако дадете на едно дете награда за това, че е прочело една книга, вие вече сте започнали процеса на подкопаване на неговия интерес към четенето. Когато третираме децата като домашни любимци, като ги подкупваме или заплашваме, за да направят каквото искаме, ние не само проявяваме неуважение към тях, но и компрометираме собствените си дългосрочни цели.

Това е много интересен коментар за похвалите, защото ми се струва, че критиките срещу наказанията са малко по-очевидни. Все пак повечето родители се чувстват зле, когато наказват децата си. Докато похвалите се възприемат по-скоро като “положително” възпитание…

Трябва да си дадем сметка, че похвалата е просто една вербална „кучешка бисквитка”. Много родители и учители са подведени да смятат, че поощренията и наказанията са две  много различни стратегии. И някои се оплакват, че са опитали и двете, но нито едното не е помогнало. Всъщност те са опитали само един похват – аз го наричам подхода „правещ-нещо-на-детето“. Поощренията и наказанията са огледални стратегии – и двете са опит да се контролират децата. A децата, също като възрастните, не обичат особено да бъдат контролирани. Единственото нещо, което наградите и наказанията могат да ни спечелят, е краткосрочно послушание, но на тежка цена. Вместо това, подхода, който трябва да възприемем – и за който е много по-трудно да се даде точна рецепта – е поход, който наричам „работещ-заедно-с-детето“. При него включваме децата във вземането на решения и гледаме отвъд конкретното поведение, така че да не изпускаме от полезрението си дългосрочните цели.

Ако не използваме принципа на моркова и тоягата – на който се опират и оценките в училище – как тогава можем да мотивираме децата? Няма ли да станат мързеливи и да откажат да вършат всякаква училищна работа?

Първо, не можете да мотивирате никой друг, освен себе си. Можете да го накарате да направи нещо, но не можете да накарате едно дете, нито пък възрастен, да иска да направи нещо. Колкото повече се опитвате да мотивирате някого, толкова повече прибягвате до контролиращи стратегии, които причиняват вреда.

Второ, въпросът предполага, че на децата им липсва мотивация и че трябва да я получат отвън, a това просто не е вярно. Не мисля, че някога съм срещал дете, което да не е било мотивирано да задава въпроси за себе си и за света, да изпробва теории, да изследва как функционират нещата. Попадал съм на много деца, които не са били мотивирани да изпълняват задачите, които им се дават в училище. Но проблемът в този случай не е в детето. Не е в мотивацията. По правило проблемът е в нещата, които се изискват от него – в това, което го карат да върши в училище и в целия остарял бихейвиористичен подход към преподаването и начина, по който се обучават хората.

Какво предлагате?

Това, което правят истински добрите учители, е да се вслушват в естественото детско любопитство и да го подкрепят, насърчавайки същевременно умението на децата да задават все по-сложни въпроси и да откриват все по-сложни отговори. В училищата с наистина високо качество, където целта е да се разбират идеи в дълбочина, а не да се запаметяват факти за някое изпитване, не се налага децата да се третират като домашни животни, да се заплашват или подкупват, за да скачат през обръчи, защото това, което психолозите наричат „вътрешна мотивация” – естественото желание за учене – е в пълно изобилие.

Много родители сякаш оценяват качеството на училището по натиска, който то оказва върху децата им. Ако не им дават много домашни, няма строга дисциплина, ако децата ходят с удоволствие на училище, това изглежда някак подозрително – може би не научават достатъчно и не реализират максимално потенциала си? Какво бихте казали на тези родители?

Бих ги призовал да обърнат внимание на дългосрочните цели, които си поставят в отглеждането на децата си, както и да преразгледат доста изкривените си схващания за ученето. На първо място, дори ако беше вярно, че натискът и неприятното преживяване от ходенето на училище наистина вдигат нивото на усвояване на факти и умения, заслужава ли си това за един любящ родител, при положение, че емоционалните, социални и морални последствия за развитието на детето са значителни и тревожни? Но това не е всичко. Ами ако този тип високо-натоварващо традиционно училище пречи и на интелектуалните ни цели за развитието на детето? Нещастните деца не развиват критическо мислене и креативност. Дори на децата, които са притесняващо послушни, които не могат или не искат да се разбунтуват срещу училище от този тип, то нанася вреда. Защото задушава любопитството им и ги кара да работят толкова усърдно, че не им остава време за истинско мислене.

Когато едно училище залага много на оценките, когато настройва децата едно срещу друго като ги кара да се състезават, когато дава купища домашни и така принуждава учениците да работят още една допълнителна смяна вкъщи, когато бърза да наказва за всяко провинение или с дрънкулки и трофеи да подкупва децата да полагат усилия – всичко това създава един дух на фабрично производство. А до момента никакъв опит и нито едно изследване не е показало, че духът на фабриката е продуктивен за постигането на каквито и да било амбициозни образователни цели.

Алвин Тофлър също използва това сравнение с фабриката и твърди, че вече дори няма шанс за реформа – според него образователната система трябва да бъде изкоренена из основи и да започнем на чисто. Коя според вас е първата стъпка, която трябва да направим, за да стигнем един ден до бъдещето, което си пожелаваме?

За съжаление съществува един много вреден предразсъдък от страна на доста възрастни, че ученето трябва да е тежък и непривлекателен труд. Преди време в САЩ имаше една вода за уста, която се казваше Listerine. Вкусът й беше отвратителен. И на хората, които се опитваха да я лансират, им беше хрумнало да я рекламират именно през вкуса й. В продължение на години кампанията им повтаряше нещо като: „Вкусът й е ужасно гаден – по това си личи колко е ефикасна.” И точно това за жалост е позицията на много хора към образованието в училище. „Колкото повече децата плачат, колкото по-малко реален смисъл виждат от работата си в училище, колкото по-тежки са чантите им, толкова по-спокойни трябва да бъдем, защото училището върши добра работа и нивото е високо.” Това е пълна лудост. И е важно да се извади на бял свят това схващане, което за много родители дори не се поставя под въпрос, за да им помогнем да осъзнаят, че тези училища са нездравословни. Но тъй като ние самите сме се обучавали на точно такива места, сме подозрителни към всичко друго – само защото не ни изглежда много познато. За шастие вече можем да посочим примери от реалния живот, в които децата се чувстват прекрасно, щастливи са и учат задълбочено. И, да, тези училища не приличат много на училищата, в които ние сме ходили.

Форум “Родителство

Официален сайт на Alfie Kohn


Коментари

  1. “За шастие вече можем да посочим примери от реалния живот, в които децата се чувстват прекрасно, щастливи са и учат задълбочено. И, да, тези училища не приличат много на училищата, в които ние сме ходили.”

    Къде в Европа има такива училища и как да търся такова училище?

  2. Американският колеж..колко родители могат да си го позволят и на цената на какви усилия?

  3. Ясно е какво не трябва да се прави, но не е ясно какво да се прави. Може би трябва да се прочете книгата му за да стане ясно това…

  4. Pingback: Нови приключения от живота на една Мишка « a beautiful place to get lost

  5. Pingback: За наказанията и наградите според Алфи Кон | Communication Academy