Как бегачите на дълги разстояния могат да ни научат на устойчиво развитие?

grist.org

Научих за енергийната ефективност по много болезнен и неудобен начин. Преди много години участвах в известното състезание по бягане за издържливост (100 мили) в Западните щати, което следва стария и много труден път на златотърсачите през Сиера Невада. Бях изчислил, че ще горя по около 130 калории на миля, което означаваше, че щяха да са ми необходими 13 000 калории, за да пробягам разстоянието. Така че планирах да изям 80 енергийни барчета докато тичам. Първите часове минаха лесно, но когато стигнах основен пункт за помощ на 54-та миля мислех, че ще умра и бях жестоко обезводнен. И в същото време повече не можех да понасям гледката на вода или храна. Как другите успяваха изобщо да продължат? Чак по-късно научих, че еволюцията е създала нещо като екология на тялото, която с тренировки позволява много малки количества въглехидрати да взаимодействат с малки количества мазнини, за да генерират двигателна сила, която е много по-ефективна отколкото си мислех, че е възможно. Енергийната ефективност се оказа много по-важна от количеството приета енергия в определянето на способността на мъж или жена да бягат по труден терен, в продължение на денонощие.

Както по-късно открих, като редактор в института World Watch, грешката, която бях направил като индивид в безполезното си усилие на 100 мили, Съединените американски щати бяха направили като нация. Тя започна с широко разпространеното недоразумение за това какво всъщност е енергийна ефективност. Продавач на газови бойлери, например, може да каже на клиент, че енергийната ефективност на продукта е 85%, защото само 15% от топлината се губи по веригата, следователно 85% отива във водата. Един физик, обаче, ще ви каже, че газовият пламък е много, много по-горещ от водата в бойлера, така че голяма част от работата, която този пламък можеше да свърши е загубена. С други думи, трябва да измерваме произведеното или изгубено количество работа, а не произведенето или изгубено количество енергия. Според първия закон на термодинамиката, самата енергия не може да се изразходва или да се загуби.

През 1972 един правителствен съветник, използвайки ненаучния подход на продавача на бойлери, представя доклад пред американския Конгрес, който твърди, че страната като цяло използва енергия с 50%-ва ефективност, която, той уверява политиците, е толкова висока, че не може да се разчита на по-голяма и затова стотици ядрени електроцентрали трябва да се построят до края на 20-ти век. Същият начин на мислене ме беше накарал да повярвам, че ще ми трябват много, много енергийни барчета.

Но когато моят брат физик Робърт(по това време професор по инженерни науки и публична политика в университета Карнеги Мелън) направи собствени изчисления на националната енергийна ефективност, тя се доближи до 10%, което оставя огромно пространство за подобрения. Преди няколко години, Американският Съвет за енергийно ефективна икономика проведе ключово изследване, което показа, че три четвърти от увеличението на нуждите на страната за последните 38 години, т.е.от времето на заблуждаващия доклад пред Конгреса, са били посрещнати не с увеличено подаване на енергия, а с подобрена енергийна ефективност. Всички онези ядрени централи, както и всички  онези енергийни барчета, не са били необходими.

Дълго преди да възкликна “аха!” по повод на енергийната ефективност, бях стигнал до по-глобална перспектива по отношение на връзките между индивидуалната издържливост и обществената устойчивост. Тя не дойде в един миг, а в продължение на десетилетия. Всичко започна в първата от 56-те ми (досега) години на състезателно бягане. Когато бях в 9-ти клас, гимназията ми обяви проби за щафетен отбор на 880 ярда. Предишната година Роджър Бенистър беше екзалтирал спортния свят като за първи път избяга 1 миля за 4 мин. и юношеското ми въображение беше разпалено. Аз отидох на пробите, подредих се с още двадесетина други момчета и спринтирах 220 ярда, за да завърша последен, смъртно уморен и едва поемащ си въздух. Само 2 години по-късно бях най-добрият бегач в отбора на гимназията за дълги разстояния, тичах в състезание на 2.5 мили и подобрявах училищния рекорд поставен от училищния  шампион на щата преди 10 години. Но обратно на мелодраматичните истории като тази за Карате кид, моята трансформация не беше свързана с героично преодоляване на враждебността на околните. Аз просто бях открил огромната разлика между спринт и бягане на дълги разстояния. Нямах талант за спринт нито в 9-ти, нито в 11-ти клас. Но това, което научих е, че бягането на дълги разстояния използва много различен енергиен метаболизъм, който всеки здрав човек, с два крака може да развие. Метаболизмът на спринта е анаеробен, а на дългите бягания-аеробен и разликата е от астрономически мащаб.

Добре трениран спринтьор може да тича с пълна скорост не по-дълго от 2 мин., а повечето хора не повече от 30 секунди, след които спират без дъх. Лекоатлетите наричат това спиране “мечката на гърба ти”. В този момент има страшно остра нужда от кислород. От друга страна добре трениран бегач в състезания за издържливост може да тича 24 часа, обичайно правейки няколко кратки спирания за презареждане, но иначе непрекъснато. И с героични тренировки човешкото тяло е способно на много по-дълги дистанции. Аеробният метаболизъм не е тайната на безкрайния прогрес(тялото накрая трябва да спре за възстановяване), но той позволява обсег, който е хиляди пъти по-голям от анаеробния спринт.

Това, което накрая проумях е, че това, което наричаме “устойчивост” в индустриалната цивилизация има същия променлив обхват. И това не е аналогия, а разширяване на същите екологични принципи на макрокосмическо ниво. Човешкият живот на Земята няма да трае вечно(биолозите казват, че 99% от всички съществували видове вече са изчезнали, което предполага, че изчезването на биологичен вид е също толкова нормално, колкото и смъртта на индивид), но имаме добра причина да вярваме, че нашите внуци и техните наследници могат още хилядолетия да се наслаждават на живота на Земята, ако се научим да възприемаме цивилизационния еквивалент на метаболизма на атлета  от състезанията за издържливост.

Тревожното е, обаче, че имаме (поне в Щатите)  това, което наричам “спринтьорска култура”-пристрастеност към скоростта и бързата възвращаемост, което драстично съкращава вероятното ни бъдеще. Миналите поколения американци вярваха, че наградите идват от цял живот изпълнен с работа. Но напоследък се научихме да желаем наградите веднага, още сега-джакпотът на лотарията, голямата нощ в казиното, доходното съдебно споразумение, гигантското ППП, търговията с вътрешна информация, къщата за препродаване, договорът за милиони долари с осемнадесетгодишна баскетболна звезда, или това”Може вече да сте спечелили!” със споменаването на 10 милиона долара, което те оставя без дъх. Колко подходящ е този израз-“без дъх”?

Проблемът е, че това френетично преследване на наградата е предизвикано от непрекъснато-увеличаващо се потребление – непрекъснато-увеличаващ се брутен вътрешен продукт – който се захранва от ускореното изчерпване на ресурси, обезлесяване, въглеродни емисии и замърсяване на единствените въздух и вода, които имаме. Най-видимата демонстрация е абсурдното твърдение на основните ни медии, че коледните разпродажби са полезни, даже жизнено-важни, за здравето на икономиката. Обаче еколози икономисти като Хърман Дейли от Университета на Мериленд са показали ясно, че доктрината за безкрайния растеж е илюзия. Понятието “неустойчив” не е просто внимателен укор, то е смъртна присъда. Накратко, сегашната икономика е цивилизационния еквивалент на метаболизма на спринтьора, който достига края на анаеробния си обхват, близо до чувството за “мечката на гърба”.

Биолози като Денис Брамбъл и Дейвид Кериър от Университета на Юта, и Даниел Лийберман от Харвард са установили, че ранните хора са еволюирали като “упорити ловци” бягащи на дълги разстояния, способни да повалят по-бързи животни, защото са по-издържливи от тях. И най-важното, тяхното изследване предполага, че в прехода от ходещи двукраки, като прочутия ни предшественик австралопитека Люси, към преследвачи на дивеч, които тичат на дълги разстояния, сме развили изключителната физическа издържливост, търпението и възможността да гледаме напред-да виждаме цел, която временно се е скрила от поглед, а те са направили мозъците ни това, което са днес. Днешните бегачи на дълги разстояния са преоткрили и потвърдили факта, че човекът всъщност може да надбяга конете, вълците и всяко друго сухоземно животно, ако периодът е няколко дни. И само човекът може да планира накъде да тича.

Ние сме по природа най-издържливият, най-търпеливият  и най-предвидливият от всички видове. Но нашата култура ни е отдалечила от тази природа. Има общностти, които инстинктивно са се противопоставили на това отдалечаване-слоу фуд, планинарите, риболова на пъстърва, медитация, свирене на цигулка, градинарство, четене, наблюдение на птици, бягане сред природата. Но за да имаме надежда за наистина стабилно бъдеще, нашето глобално предприятие трябва да намали скоростта-в своето пристрастено потребление и желание за бързи награди-и да започне да намира ритъма на дългото бягане.

 

Ед Айърс е основател и редактор на списанието Running Times, и през последните три десетилетия е спечелил четири американски шампионата (с възрастови групи) по бягане на дълги разстояния . От 1992 до 2005 е редактор на списание World Watch. Неговата книга  The Longest Race: A Lifelong Runner, an Iconic Ultramarathon, and the Case for Human Endurance ще излезе на 9-ти октомври.

 


Коментарите не са позволени.