Сава Чанков, един от любимите ни герои, разказва епичната история по закупуването на двата каракачански коня за учебно-практическото стопанство в читалището в с. Гудевица.
Когато бях малък, повечето деца мечтаеха да имат колело. Аз пък мечтаех да имам кон и при всяко ходене до зоопарка прекарвах времето си основно пред понитата. Забравената детска мечта изплува преди година, когато предложих на Теодор, председателят на народно читалище „Бъдеще сега“, да вземем няколко каракачански коня по Програмата за малки проекти на Глобалния екологичен фонд.
Защо точно каракачански? Защото са с много ценни качества: живеят целогодишно навън, дори в най-тежки зими; непретенциозни са към храната – ядат дори клонки и шума, ако няма друго; боледуват рядко; и са мънички – малко по-високи от понитата – което ги прави идеални за работа с деца. Е, медалът има и обратна страна: доста са плашливи и трудни за дресировка.
И така, след десетки телефонни разговори с продавачи и разбирачи, хиляди километри по виещи се планински пътища, спорове с колегите не е ли все пак по-добре да ги разменим за ремонт на покрива, точно една година след като подадохме проектното предложение, в утрото на слънчевия първи март влакът ме пренесе покрай величествено заснежената Рила до Стамболийски. Там ме взе колегата Божидар с нашия първи кон – жребецът на Асоциацията за автохтонни породи – предоставен ни на бартер срещу бъдещо жребче от нашето стадо. Потеглихме към родопското село Лясково, станало известно покрай новия път Кричим-Девин, заобикалящ язовир Цанков камък. Според работещ на съоръжението, трасето е избрано защото от трите разгледани варианта е било с най-много бетонови работи, които са особено удобни за усвояване на средства. Пътят е добавил 220 милиона лева към заема за проекта, който НЕК връща, увеличавайки цената на тока, заради което хората излизат на протести и събарят същото правителство, което го е построило. За ваше утешение ще ви кажа, че е много хубав и ни заведе право до целта.
В Лясково търсихме Вальо, който беше нашата връзка за две кобилки, продавани от негови приятели. Лясково е доста голямо село с много Вальовци, но като обясних, че търся Вальо с конете, ме препратиха към къща с много джипове и трактор пред нея. Оказа се, че не е този, а човекът, който ме упъти последно. Вальо ме покани у тях, наля ми водна чаша ракия и докато жена му стопляше обяда, защото в Родопите гостоприемството е още живо и искрено, извика едно момче, което имаше млада кобилка за продаване, пък аз викнах колегата, шофьора и консултанта ни за кончето.
Кобилката Сара е на осем месеца и още бозае, но майка ? вече я отбива. След като я огледахме с неопитно око, стигнахме до цената. Предложихме 400 лева, а собственикът не каза абсолютно нищо. Вальо като домакин ни покани да се разберем вътре, където продължихме с домашната ракия, домашната туршия и домашното телешко. Докато Вальо ни разказваше разни случки на родопския си език, от който разбирах горе-долу половината, продавачът продължаваше да мълчи и да размишлява. Половин час по-късно, когато стана ясно, че все пак трябва да стигне до някакво решение, той каза просто „Добре“, стиснахме си ръцете и натоварихме кончето.
На автогарата в Девин взехме пътен лист за конете от триградския ветеринар и поехме по безкрайните завои към нашите селения до изворите на Арда през Широка лъка, Стойките, прохода Ешекулак, през който е преминавала границата на Източна Румелия с Османската империя до 1912 година и където всяко лято се провежда събор с курбан, Смолян и Могилица с прочутите Агушеви конаци. Взехме деветдесетте километра до Гудевица за три часа, включващи проверка на Гранична полиция в Смилян със записване на данните на всички пътуващи, дори и на конете.
Когато най-сетне пристигнахме, нашият жребец се беше срутил на пода и категорично отказваше да стане и да слезе, но нетърпеливият шофьор го издърпа за опашката и си тръгна. Съседите ни наобиколиха и предложиха филийка хляб на кончето, което още не отваряше очи. Изчакахме го да се съвземе и когато се изправи, опитахме да го поведем нагоре към читалището. Обаче той категорично отказваше да върви накъдето и да е. Затова го завързахме с кобилката за оградата и оставихме румънския доброволец Алекс да ги наглежда, а ние с Божката отидохме до къщата да се стоплим. След една смяна на караула решихме да пробваме да го поведем отново. В момента, в който стигнахме до мостчето над рекичката, се почувствах като във филм на Ларс фон Триер, защото конят се закова и не искаше да продължи. Направихме една обиколка за да се успокои и премина моста без да го забележи. За да дърпаш жребец, който до сутринта е пасъл свободен в планината, не е влизал никога в обор и са били нужни трима души да го хванат, се изисква доста търпение. Най-сетне стигнахме до поляната пред къщата, където вързахме кончетата на две отдалечени дървета, за да не се оплетат едно в друго.
Към пет и половина сутринта Божката се събуди от тревожното цвилене на кобилката и откри, че жребецът, който никога не е бил връзван, се беше оплел във въжето на кълбо и почти се беше задушил. Божката викаше „Нож! Бързо!“, а аз тичах с развързани ботуши по стръмната заскрежена поляна с голо острие в ръката и се опитвах да не мисля какво може да стане, ако се подхлъзна. Срязахме въжето, а нашият нечовек се строполи и си пое въздух. Завихме го с одеало, защото беше доста студен и след малко му изправихме главата, но мина към половин час, докато стане на крака. Със съня за тази нощ беше приключено. Решихме, че трябва колкото се може по-скоро да заградим част от поляната и да освободим кончетата от въжетата. Тогава се появи съседът Тошо и предложи градината си, която беше донякъде защитена естествено. Никога не съм си представял, че са нужни толкова усилия за заграждането на стотина квадратни метра. Тошо изряза много лески и върби от околността, с които изградихме плет, опънахме мрежата, която бяхме купили за подвижен кокошарник през лятото и направихме традиционната родопска порта от подвижни греди, които се махат една по една, за да се влезе. Заведохме кончетата вътре, развързахме ги и влязохме да се сгреем след студа, който бяхме набрали. Тъкмо чаят стана, когато Божката, който имаше едно на ум след сутрешната случка и не изпускаше от око конете, извика: „Сара избяга!“. Побягнах с въжето нагоре, само за да го видя тичащ в обратна посока стотина метра под мен. Не я намерихме в тъмното и търсенето остана за следващия ден.
Навръх националния празник обикаляхме поляните и горичките в околността и питахме всеки срещнат за нашата блудна кобила. Селският интернет работи безотказно и скоро се обадиха от съседна махала, че Сара резидира до коне на паша. Малко по-късно бяхме там с местния каубой Милко. Хващането ? беше изпълнение, което досега съм виждал само по филмите. Милко върза повода на Сара за самара на коня си и тръгнахме към къщи. Конят обаче я хейтеше и почна ту да се засилва, ту да спира рязко и да сменя неочаквано посоката. Сара не издържа на издевателствата и започна да се дърпа много яростно, затова предложих на Милко да я развържем и да я водя. На нея ? хареса и вървеше много послушно, докато не стигнахме до една малка рекичка, която, явно отново по режисьорско внушение на господин фон Триер, отказа да пресече. Милко започна да я бута, а аз – да я дърпам и тя направи двуметров скок на височина от място, стопявайки всякакво съмнение как се е измъкнала от нашите недотам високи заграждения.
За да не се повтори бягството вдигнахме още доста преградите, а после празнувахме с четвърт туба вино и тава пататник, приготвен от Тошо. На другия ден с Тошо, съседът Васил, Алекс и свежо подкрепление от двама турски доброволци, заградихме голяма поляна. Там кончетата ще прекарат следващите два месеца, когато, живот и здраве, РИОСВ Смолян ще ни даде електропастир, за да ги пазим от мечките и да преместваме лесно пашата им. А ако се чудите защо жребецът, който кръстихме Райно, е такъв омърлушен на снимките, това е, защото има глисти (които в момента лекуваме).
Въпреки че каракачанските кончета се справят и сами с живота на открито, е нужно редовно човешко присъствие, за да свикват с хората и да могат един ден да бъдат яздени от деца – след задълбочена ненасилствена дресировка, разбира се. Ако желаете да прекарате една седмица през лятото с тях, пишете на Божката – известен още като Гудевица мастър – на bojidar.lambov@gmail.com. Предварителен опит с коне не е необходим, по-важни са желанието за работа с тях и търпението.
Сайтът на читалището в Гудевица е тук.
