Тъй като целта на тази книжка е най вече да се позабавляваме и да се посмеем на собствените си недостатъци, тук няма да правим задълбочен анализ, нито да даваме мъдри съвети. Никой не обича мъдри съвети. Не трябва да забравяме, че най мъдрите мъдреци (будисти, мислители, Йода) споделят почти една и съща техника за постигане на мъдростта, а именно – да забравиш всичко, което си научил. От тази гледна точка най-малките деца са в най-изгодна позиция. Може би затова точно децата най-малко обичат мъдри съвети.
Отношенията между деца и родители са се променяли според условията, в които живеят. Методите на възпитаване на децата винаги са били зависими от възгледите на родителите, в частност, и от обществените нагласи, по-общо. Днес хората в онази част на света, към която се опитваме да принадлежим и ние, българите, живеят във все по-демократично общество. Съвсем естествено тенденциите са семействата също да стават все по-демократични. И тук отново стигаме до разминаване между теорията и практиката. Понеже днес за първи път семействата имат възможността да изградят своите отношения на този принцип. Опитът в тази посока просто липсва. Това, което се получава с демокрацията в българското семейството е същото, което се получава и с демокрацията в българската държава – всички я искат, но никой не знае какво точно представлява тя.
ВЪЗПИТАВАНЕ
Според една от традиционните парадигми децата се делят на възпитани и невъзпитани. Интересното е, че в нея няма място за нюанси и полутонове. Липсват „почти възпитан“, „недовъзпитан“ или „повъзпитан“. Другото интересно е, че всички деца почти без изключение, не обичат да са в групата на „възпитаните“. Дори и онзи неприятен зубър – Хари Потър – чат-пат прави по някоя беля. Томи и Аника бяха възпитани, но още през седемдесетте разбраха, че има и друг начин, по-добър и най-важното – по-забавен. Самата дума възпитаване създава асоциация за налагане и груба намеса в личното пространство, неща, които съвременните родители по принцип отхвърлят. Възпитаването е анахронизъм, както е анахронизъм Хаджи Генчо. Това, което създава смущение обаче е, че възпитаването е и единственият масово познат и масово изпитан опит. Всичко друго засега е на ниво отделни позитивни примери.
ОТГЛЕЖДАНЕ
Най-точната дума за това, към което ние възрастните се стремим днес, е „отглеждане“ на децата. При това, което аз наричам отглеждане, физическата разправа като метод не съществува, а грубата намеса, крещенето и суровите наказания са в полето на статистическата грешка. Не бързай да се радваш, ето го и дефектът – методът на налагане, от който са се отказали родителите, не е заменен от нищо, детето просто се наблюдава пасивно, а функцията на родителя е да го гледа „да не се пребие“. Така възрастните често попадат в капан, заложен от самите тях, а децата се превръщат от обект на тормоз в жестоки диктатори. От тук до рязкото завръщане към доброто старо „Като ти изплющя един зад врата!…“ има една съвсем малка крачка. Отделно от това, думата „отглеждане“ някак си силно асоциира с кокошки или крави.
ВРЪЗКА
Най-важното при всяка връзка – независимо дали е на обувки или между хора – е тя да се завърже. Най-трудното пък е да се запази от разпадане. Много е трудно дори да си представим пълноценна връзка между възрастните и децата, след като поколение след поколение децата са били смятани за полухора, които трябва да станат хора, с помощта на бащините съвети (а ако с тях не се получи – с помощта на бащиния колан). Още по-трудно става, когато собственият ни опит се включи в играта. Как можем да уважаваме и зачитаме правата на децата, когато нашите собствени детски права са били безмилостно потъпкани. Тук някъде най вероятно е и ключът от палатката – в една пълноценна връзка всеки взима и получава поравно. Колкото и да ги възпитаваме, децата ще станат като нас. Ако изградим истинска връзка, няма да имаме нужда нито от възпитаване, нито от отглеждане, децата ще си вземат сами всичко, което им трябва.
–
Текстът е част от Програмата на форум Родителство 2010