В какво вярват десните

Десните хора в България – не говорим за два-трите процента на „Синята коалиция“, а за два-трите милиона съвременно мислещи българи – са все по-несигурни в своите мисли.

От една страна, подкрепят капитализма. От друга страна, се хващат, че мразят банкерите, които докараха кризата с алчността си, после взеха пари от данъкоплатците да се спасят – и продължават да си раздават милионни бонуси. И си свиркат, без никакъв контрол.

От една страна, десните са убедени, че държавите в Европа трябва да стягат колана, за да тръгнат нещата отново. От друга страна – виждат, че след три години стягане на поясите няма признаци Европа да тръгва нагоре.

От една страна, подкрепят свободния пазар. От друга страна – не могат да избягат от очевидния факт, че за да се излезе от кризата, е необходима някаква държавна намеса, която да стимулира растежа.

И всичко това идва на фона на европейския бунт срещу бедността, изразил се в изборните резултати в Англия, Гърция и Франция. Който бунт, макар и оцветен вляво, все пак има мириса на нещо свежо.

„Да не би да ставам комунист на стари години„, съкрушен ме запита приятел – синя каска, потънал в дебрите на подобни антиномии.

Не се превръщате в комунисти, приятели. Връщате се към изворите на дясното мислене. Кризата наистина преобръща и преподрежда всичко, измива наноси и тиня, трупали се с десетилетия. И отдолу лъсват отдавна невижданите основи на политиката. Като например, че уж десните правителства в Европа не са истински десни, а бунтът срещу тях не е задължително ляв.

Работата е там, че в последните две-три десетилетия ние си имахме работа само с един,

сравнително тесен сегмент на дясното мислене 

– така наречения „неолиберализъм“. Най-просто казано, според това мислене всеки поема пълна отговорност за съдбата си, пазарът насочва усилията на свободните стопански субекти и ги награждава или наказва според това, как са си направили сметката. Държавата не се меси, освен да поддържа реда и да дава рамо нагоре на изпадналите не по своя вина.

„Либералното“ в тази картина е това, че тя цялата е закачена върху отделно взетия, свободен в решенията си индивид. Което е доста странна метамофроза, тъй като от раждането си десницата (консерватизмът) е конкурент на либерализма. Докато при либерализма свободният индивид е най-важното нещо в политиката и затова в нея се говори предимно заправа, при консерваторите важна е и общността, в която живее индивидът и която му задава ограничения. Затова консерваторите говорят предимно за отговорност и лоялност (преданост).

Не всеки, който говори за подчиняването на индивида на някакви по-висши ценности, е комунист. Зависи от ценностите. И не всеки, който говори за пълната свобода на индивида, е десен. Десните са отговорни хора, а какво отговорно има в лозунга „Алчността е благо!“, появил се във финансовите кръгове по времето на президента Рейгън?

Именно с въпроса за мястото на индивида започва консерватизмът – дясното мислене. Първият и най-важен текст в това отношение продължава да бъде „Размисли върху революцията във Франция“ на Едмънд Бърк, публикувани през 1792 година.

Бърк тълкува революцията като катастрофална проява на краен либерализъм, егоизъм и липса на отговорност. Според Бърк грешката е философска. Общественият договор според френските революционери се сключва от наличните в момента индивиди и отразява техните интереси. Това е безотговорно, казва Бърк. Договорът не може да включва само сега живеещите хора, защото те могат да решат да разрушат и опоскат всичко, а след тях – потоп. Договорът трябва да отчита и интересите на умрелите (да не разрушава тяхното наследство), както и на още неродените – да не разрушава средата, която те ще обитават.

Почит към предците, грижа за неродените и вяра в Бог – това е основата на дясното мислене. Оттук идват ограниченията върху индивида. Те произтичат от неговите отговорности към тези преди него и към онези, които ще дойдат след него. Индивидът няма правото с лека ръка да руши нито миналото, нито бъдещето.

Затова, колкото и парадоксално да звучи това днес,

защитата на природата е дясна ценност 

Първите природозащитници са били английските консерватори, застанали срещу либерално мислещите индустриалци, смятащи природата за безплатен ресурс за своите фабрики. Няма нищо ляво в това, да оставиш непокътната природа за децата си. Напротив, левите идеолози (Маркс) изрично инструктират хората да покоряват и подчиняват природата на своите „потребности“.

И ето ви съответния извод, отнесен към остър съвременен спор, разцепил дясната общност в България. Не е дясно мислене да искаш Шеврон да добива шистов газ в Добруджа. Дясното мислене е да мислиш за идните поколения – и да забраниш тъпкането на подпочвените слоеве с отрови, докато не се измисли безопасна технология. Дясно мислене е да си срещу застрояването на природните паркове в името на „развитието“, изсичането на гори за ски писти и пр.

Стигайки до Шеврон, стигаме и до друга основна тема на консерватизма: частната собственост и печалбата не са абсолютни ценности (както са при либерализма), а условни. Условието е да има полза не само за теб, но и за общността, в която живееш.

За разлика от неолибералите автентичните консерватори не смятат, че човек живее и се оправя сам. Според тях човеците живеят в общности и онова, което ги прави цивилизовани, е чувството за принадлежност към общността. Затова техните действия трябва да подпомагат и засилват общността, а не да я отслабват или разрушават. Чувството за дълг към общността води до принципа, че

който е постигнал повече е длъжен да дава повече на общността

Затова се оказва, че великолепните обществени сгради, бизнес камари, галерии, музеи, университети, училища и болници, строени в Англия и Америка през 18-и и 19-и век не са продукт на държавна намеса. Строени са от забогатели хора, връщащи обратно на общността.

Какво би направил консерваторът, ако види, че някой забогатял, вместо да връща на общността, купува яхти, тормози работниците си и прахосва пари по леки жени? Консерваторът би заклеймил такъв човек като недостоен да бъде джентълмен – както между другото наскоро направи британският парламент по повод на медийния магнат с лоша репутация Рупърт Мърдок.

За консерватора няма никакъв проблем да иска държавен (т.е. от името на националната общност) контрол върху разпасалите се банкери. Напротив, това е негов дълг, тъй като банкерският разгул отслабва общността. Макар клоняща към неолибералното крило, Маргарет Тачър имаше намерението да озапти банковия сектор, преди да започне да прави поразии. Просто не й стигна времето във властта.

Всяко прекаляване и всеки произвол възмущават консерватора, тъй като застрашават равновесието на общността. Затова е напълно дясно човек да се възмущава на хищното поведение на частни монополи, дошли в дадена страна, за да изсмучат всичко, и не инвестират нищо обратно. Истинският десен човек застава срещу разпасалите се Е.он, ЕВН и ЧЕЗ, например, както застава срещу „Газпром“ и всеки, който скубе, без да връща.

Автентичните десни – британските консерватори например или списание „Икономист“ – нямат никакъв проблем

да критикуват псевдодясната политика на ограничения 

налагана от уж десните правителства на Европа върху страните членки. И консерваторите не се смущават да искат наглед „леви“ действия, като например намеса на държавата за стимулиране на растежа. Как става това?

Проблемът е, че неолибералното мислене, откъснало се от консервативните си корени, си представя свят, който вече не съществува. Според европейския „финансов пакт“ нещата трябва да се развиват по следния начин. Свиваме разходите и излизаме на нула. Това намалява заплатите и лихвите по кредитите. Това намалява разходите за производство, всички хукват да теглят евтини кредити и наемат евтина работна ръка – и нещата тръгват. Пазарната икономика се рестартира сама.

Защо след три години рестрикции това не става? Защото вече няма пазарна икономика. Световната икономика е в примката на няколко огромни финансови конгломерата, по-силни от който и да било национален или регионален пазар. Това, което се случва, е онова, което решат те – а не пазарът. В Европа заплатите паднаха, лихвите – също. Но банките не отпускат кредити на членовете на общността си, защото предпочитат да си ползват парите навън, като спекулират върху боливийския външен дълг например.

Държавата според консерваторите е онази, която трябва да изкара нещата от този капан. В това

няма нищо ляво, защото става дума за легитимност и отново – за общността

Националната държава е онази голяма общност, в която хората се чувстват „у дома“, където принадлежат. Докато в общността хората си уреждат нещата лице в лице, в мащаба на държавата те си избират представители, които да правят същото, за да поддържат националната общност. Държавата брани националния интерес и затова, когато той е заплашен от частни компании, за които никой не е гласувал, държавата е длъжна да се намеси. Работа на държавата е не само да намери механизмите за растеж, но и да използва силата си, за да възстанови пазарните механизми. Защото те са по-справедливи от сега съществуващия световен финансов картел.

Роджър Скрутън, едновремешен съветник на Тачър (по-надясно от него е само стената) от години бие тревога по тази тема. Появата на световен финансов картел означава, че властта изтича от националната държава – от гражданите и техните общности – и бива заграбена от хора, за които никой не е гласувал. Това е според Скрутън „криза на легитимността“ и държавата е длъжна да върне властта към хората, т.е. да я вземе от картела.

Скрутън, най-десният човек в Европа, пишеше тези неща далеч преди да удари кризата. Ако т.нар. десни правителства в Европа го бяха послушали, до криза изобщо нямаше да се стигне…

Да направим финален чек-лист. Ако вие:

• искате банките и монополистите да си намерят майстора
• искате да запазите природата от „мирния атом“, фракинга и изсичане на горите
• смятате, че не е редно богатите да се грижат само за себе си
• искате да има ред и да няма мутроподобни новобогаташи
• разбирате, че без държавна намеса икономиките в Европа няма да се рестартират
• обичате своето отечество повече от парите си
• смятате, че трябва да мислим за хората около себе си, да уважаваме предците си и да предадем прилична среда за обитаване на децата си,

то вие не сте ляв, драги. Вие сте се върнали към основите на дясното мислене. И това е добре, защото друг начин за излизане от кризата и запазване на цивилизацията не е измислен. В това между другото скоро ще се убедят и всички онези французи и гърци, които празнуват падането на (уж) десните си лидери…

–

Евгений Дайнов е български политолог, професор в Нов Български Университет. Живее в село Миндя, Великотърновско.