Димитър Кенаров: за шистовия газ са нужни стотици, понякога хиляди кладенци

Димитър Кенаров е журналист на свободна практика и помощник-редактор в американското списание The Virginia Quarterly Review. Статиите му излизат в престижни издания като Esquire, Outside, The Nation, Foreign Policy, The International Herald Tribune, Boston Globe, The Ecologist и др. Негови пътеписи са селектирани три пъти за годишната антология „Най-добрите американски пътеписи“. Наскоро Кенаров завърши своя глобален репортерски проект за американския Център Пулицър на тема шистов газ и фракинг „Шистов газ: от Полша до Пенсилвания“. Изнасял е лекции по темата в Чикагския и Пенсилванския университет.

dimitar_kenarov

С Димитър Кенаров по темата за шистовия газ разговаря Магдалена Малеева

 

ММ: След всичи пътувания, изчетени доклади, срещи с хора и лекции, промени ли се с нещо твоето отношение към шистовия газ? Има ли нещо, което да те е изненадало?

ДК: Да, определно има изненади. Разбира се още преди да започна проекта осъзнавах колко важен е той, колко много различни интереси се сблъскват, но проблемът с шистовия газ в крайна сметка се оказа далеч по-комплексен. Става въпрос не само за местна екология и икономика, но за международна политика, разпределение на стратегически ресурси, глобални енергийни стратегии. Трудно се правят обобщения за нещо толкова сложно, тъй като дебатът по темата е изключително поляризиран и работата на един журналист в такава среда е много напрегната. Дори на чисто научно ниво заключенията са противоречиви. Реномирани институции се изправят една срещу друга с абсолютно противоположни доклади. Всяка една от страните може да представи солидни изследвания и аргументи в своя полза. Науката – това, което всички ние наивно очакваме да е обективно – е обективно политизирана и обслужва определени интереси. И все пак, когато човек се занимава с тази тема достатъчно дълго време и говори с достатъчно много хора, част от мъглата започва да се разсейва. Целта ми като журналист беше да разбера проблема в цялата му вътрешна сложност, да го разгледам от различни гледни точки – геология, икономика, политика, екология, социология – и да обединя натрупаните знания. Изненадите все още не свършват.

ММ: В Полша много хора смятат, че шистовият газ е решение за много техни проблеми. Кажи ни, моля, там започнаха ли вече да добиват шистов газ и каква е ситуацията в момента?

ДК: Полша в момента е лидерът в проучването на шистов газ в Европа. 1/3 от територията на страната (около 90,000 км2) е раздадена на концесии на международни и местни компании. Основните двигатели зад това бурно развитие са политически: страхът от Русия и близките дипломатически отношения със САЩ. Добре известно е, че Русия е историческият демон на Полша, полският Антихрист. Всичко, което отдалечава Полша от Русия се приема с отворени обятия. Например от 1,621 международни компании в Полша, в момента само пет са руски. В този контекст вносът на газ и петрол от Русия е може би последната сериозна икономическа връзка между двете страни. Затова и толкова голяма част от полската политическата класа, а и населението като цяло, ентусиазирано поддържат шистовия проект и смятат, аргументирано или не, че той ще им осигури енергийна независимост от Русия.

sonda

“Само за фазата на проучването са нужни между 200 и 300 кладенци, а до този момент, след три години луди инвестиции, в Полша са пробити едва около 40 такива.”

От другата страна са САЩ, един от най-близките дипломатически партньори на Полша. След провала на плановете за американски противоракетен щит на територията на Полша, шистовият газ се е превърнал в основен двустранен проект. Най-общо казано Държавният департамент на Щатите вижда производството на шистов газ като буфер срещу руските енергийни интереси в източна Европа и шанс за американски компании да инвестират в региона.

Ситуацията с шистовия газ в Полша обаче изобщо не е толкова розова, колкото политиците и компаниите опитват да я представят. В момента всичко е все още на ниво проучване, няма добив, но според официални данни, само за фазата на проучването са нужни между 200 и 300 кладенци, а до този момент, след три години луди инвестиции, в Полша са пробити едва около 40 такива. Гигантските прогнози на Департамента по енергетика на САЩ, че Полша разполага с 5,3 трилиона кубически метра газ, достатъчни на страната за 300 години, бяха попарени миналата година от доклад на Геологическия топографски институт на САЩ (United States Geological Survey) и Полския геологически институт, чиито прогнози са десет пъти по-ниски. От чисто геоложка гледна точка, моделирането на прогнозите за шистов газ е доста спекулативно начинание.

За разлика от САЩ, които разполагат с доста специфична пазарна и регулаторна среда, която значително улеснява добивът на газ и нефт, в Полша, а и в Европа като цяло, липсват подобни предпоставки. Дори на чисто техническо ниво е много трудно Европа да развие сериозна шистова индустрия, която да повтори феномена на „енергийната революция“ в САЩ. Само един пример: сондите за нефт и газ в САЩ са около 2,000, а в цяла Европа те са само около 70, една малка част от които са годни са хоризонтален сондаж. А една нова и модерна сонда струва около 40 милиона долара и изисква около 18 месеца за доставка. В сектора на фракинг услугите нещата също са трудни. Поради малкия пазар и високотехнологичния процес фракингът е много скъп в Полша и се извършва от ограничен брой фирми. Един шистов кладенец, който в Щатите излиза средно около 5 милиона долара, в Полша в момента струва около 15 милиона. Т.е. дори цената на газа в Европа да е по-висока, добивът също е значително по-скъп. Освен това липсва и нужната инфраструктура – добри пътища и мрежа от газопроводи. Това, че шистовият газ е много по-евтин от конвенционалния е мит.

Единственият вариант цените да паднат е да се постигнат икономии на мащаба, както е в САЩ, за което в момента просто няма условия в Европа. За да бъде рентабилен, добивът на шистов газ разчита на огромна мрежа от кладенци. Маломащабният добив на шистов газ е оксиморон. Екологичните регулации и данъчната политика са също далеч по-строги в Европа, отколкото в САЩ, което допълнително оскъпява проектите. Затова и големи компании като ExxonMobile и Talisman Energy вече се оттеглиха от Полша след разочароващи проучвателни резултати, a гигантът ConocoPhilips се отказа от дял в няколко концесии. Акциите на малките компании, участващи в проучването на шистов газ в Полша, пък са се срутили на дъното.

Изобщо, шистовият проект на Полша е пред провал. В тази връзка наскоро бяха уволнени министърът на хазната, както и шефката на държавната газова компания PGNiG. Просто големите очаквания на поляците да се превърнат във „втора Норвегия“ не се сбъднаха.

ММ: Каква е ситуацията в Румъния?

ДК: В Румъния няколко компании имат концесии за проучване, като най-голямата от тях е Шеврон, чийто проучвателни блокове са в Добруджа и на североизток, около град Бърлад. Преди последните парламентарни избори сегашният премиер Виктор Понта беше голям противник на шистовия газ, но след това бързо обърна позицията си. Румъния обаче най-вероятно ще се сблъска със същите проблеми като Полша. А и общественото мнение там е далеч по-негативно настроено отколкото в Полша – над 7000 души излязоха в Бърлад на протест – така че ситуацията е още по-сложна.

ММ: Алтернатива за България ли е според теб шистовия газ? Кое е притеснителното нещо-опасност от замърсяване на водата, земетресения или нещо друго?

 

ДК: След месеци усилена работа по тази тема в европейски и американски контекст, смятам че шистовият газ не е алтернатива за България. От една страна са чисто екологичните опасности. Количествата вода, които се употребяват при фракинг са огромни – до 20 милиона литра само на един кладенец. Съхраниението на така наречения flowback, отпадните води, които излизат на повърхността заедно с газта, е изключително проблематично поради високата им соленост, съдържание на тежки метали и в отделни случаи – радиоактивност. За тази цел в Щатите се ползват така наречените дълбокоинжекционни кладенци, като отпадните води се инжектират на километри под земята. Според Европейското законодателство обаче подобни кладенци не се разрешени. В Щатите в момента има опити да се рециклират отпадните води и технологиите определено са напреднали през последните няколко години, но обезсоляването на водата е изключително скъпо начинание. В същото време обикновените пречиствателни станции за вода не са годни за подобен тип обработка – в Пенсилвания бяха замърсени доста реки по този начин преди компаниите да бъдат накарани да прекратят тази порочна практика.

6% от всички нови кладенци дават дефект, като процентът нараства до 50% след първите 30 години на експлоатация.

“6% от всички нови кладенци дават дефект, който води до замърсяване на водоносните хоризонти с метан и други вредни елементи. Процентът нараства до 50% след първите 30 години на експлоатация.”

Другата опасност идва от замърсяване на водоносните хоризонти с метан и други вредни елементи – не от фракинга, който всъщност се случва доста дълбоко под земята, а от технологични дефекти в извеждащите тръби и цимент, които задължително минават през водоносния хоризонт. Това е типично както за шистови, така и за конвенционални кладенци. Според изследвания на индустрията от 2003-та, около 6% от всички нови кладенци дават подобен дефект, като процентът нараства до 50% след първите 30 години на експлоатация. Това е просто природата на нефтодобивната и газодобивната промишленост. Има процент на грешка, както във всяко начинание, което се прави от хора. Колкото и да е внимателна една компания – а наистина има такива – грешки неизменно стават, но при шистовите кладенци те са значително повече просто поради по-големия брой кладенци.

Доста се говори за земетресения в резултат на фракинг, но повечето в САЩ са сеизмично незначителни и всъщност се получават около дълбокоинжекционни кладенци за отпадни води. Има сеизмична опасност разбира се, но тя е донякъде преекспонирана от медиите. Най-големият проблем, за който малко всъщност се говори, е в самия мащаб на добива на шистов газ. За разлика от добива на конвенционален газ, за шистовия газ са нужни стотици, понякога хиляди кладенци, като често има площадка на всеки един-два квадрани километра. Земята се превръща в игленик – виждал съм доста ужасяващи места по време на репортерските си пътувания из Пенсилвания. Освен това добивът от шистови скали пада значително след първите две-три години на експлоатация, така че трябва непрекъснато да се дупчат нови и нови кладенци, за да се поддържа производството. Ако прибавим към това плетеницата от малки, по-големи и още по-големи тръбопроводи през полета и гори, които са нужни за транспортирането на газа от кладенците към основните пазари, картината става още по-неприятна. В Щатите има огромни проблеми около регулацията на толкова много кладенци. Представете си как това ще стане в малка и корумпирана България, където регулаторния капацитет е почти нулев.

Най-големият проблем, за който малко всъщност се говори, е в самия мащаб на добива на шистов газ. За разлика от добива на конвенционален газ, за шистовия газ са нужни стотици, понякога хиляди кладенци, като често има площадка на всеки един-два квадрани километра. Земята се превръща в игленик – виждал съм доста ужасяващи места по време на репортерските си пътувания из Пенсилвания. Освен това добивът от шистови скали пада значително след първите две-три години на експлоатация, така че трябва непрекъснато да се дупчат нови и нови кладенци, за да се поддържа производството. Ако прибавим към това плетеницата от малки, по-големи и още по-големи тръбопроводи през полета и гори, които са нужни за транспортирането на газа от кладенците към основните пазари, картината става още по-неприятна. В Щатите има огромни проблеми около регулацията на толкова много кладенци. Представете си как това ще стане в малка и корумпирана България, където регулаторния капацитет е почти нулев.

“Най-големият проблем, за който малко всъщност се говори, е в самия мащаб на добива на шистов газ. За разлика от добива на конвенционален газ, за шистовия газ са нужни стотици, понякога хиляди кладенци, като често има площадка на всеки един-два квадрани километра. Ако прибавим към това плетеницата от тръбопроводи през полета и гори картината става още по-неприятна.”

Екологичните проблеми са само част от причините, заради които в България подобна индустрия според мен не е желателна. От чисто икономическа гледна точка шистовият газ не може да бъда алтернатива, колкото и мастити икономисти да го превъзнасят – ситуацията в Полша, за която споменах, е достатъчно красноречива. А трябва да се има предвид, че все пак Полша е страна със стари традиции в конвенционалния добив на нефт и газ, докато ние нямаме почти никакъв капацитет в тази област. Пък и повечето хора, които ще работят в тази индустрия, ще се външни експерти – както е дори и в Пенсилвания, където голяма част от работниците идват от Тексас и Оклахома например. За местното население ще останат ниско платените длъжности като шофьори на камиони, хотелиери и ресторантьори.

ММ: Как да бъдем против нещо, което има потенциал да ни направи независими от Русия?

ДК: В медийното и политическо пространство, както в България, така и в Полша и САЩ, се говори доста елементарно за енергийна независимост. Първо, в нашия глобализиран свят центровете на производство и потребление много рядко съвпадат. Тази изолационна идеология може да е интересна, но тя остава само метафора, родена от политическа демагогия. В Щатите например се говори са енергийна независимост още от 1973-та, когато президентът Никсън обявява „Проект независимост“ по време на тогавашната петролната криза около бойкота на ОПЕК, но всъщност всеки трезв анализ показва, че потреблението на фосилни горива там е толкова огромно, че енергийната независимост на този етап е само утопия.

Второ, енергийна независимост и енергийна сигурност са две съвсем различни понятия, които често се бъркат. Енергийната сигурност, най-общо казано, се базира на три основни елемента: сигурност на доставките, приемливи цени и минимална екологична вреда. Шистовият газ в Европа засега не изпълнява нито едно от тези три условия. От друга страна, може да се предприемат много други действия, които да помогнат на енергийната ни сигурност. Например да се ускори строежа на газовите, двупосочни връзки със съседните ни страни, за да може най-накрая Европа да има диверсифицирана газова инфраструктура и ликвиден пазар. Трява да се увеличи и капацитетът на газохранилищата, за да може по-лесно да се справяме с евентуални кризи на доставките. Терминал за внос на втечнен газ също не е лоша идея, но това е доста скъпо начинание за малка страна като България. По-добре ще е да се наблегне на енергийна ефективност, както при транспорта на енергия, така и при нейното потребление. Нужни са ни повече възобновяемите енергийни източници, както и ефективно електроснабдяване, така наречените смарт гридове.

Също така трябва да имаме предвид, че нефтът и природният газ са горива, които не са взаимозаменими. Газ се ползва основно за производство на електрическа енергия и в химическата индустрия, най-вече при направата на изкуствени торове, докато нефтът е важен за транспортната мрежа. Повече газ няма да ни направи енергийно независими. Природният газ в момента е около 12% от енергийния ни микс. Евентуалното увеличаване на този процент във връзка с местен добив на шистов газ всъщност рискува да постигне обратния ефект и да ни направи още по-зависими от Русия, ако находищата на този газ се окажат недостатъчни.

Според мен решението е не да обърнем гръб на Русия – Русия е стратегически много важна за Европа – а да се обединим с европейските си партньори и да подходим по по-твърд начин при договарянето с Газпром. Газпром, който е директен инструмент на руската външна политика, в момента действа на принципа разделяй и владей. Германия получава това, което иска, но реално малка страна като България няма нужната позиция да преговаря за изгодни цени и условия. Европейският съюз трябва да покаже на Русия, че не може да бъда изнудван чрез разделение, че Русия зависи повече от европейски пари, отколкото Европа – от руски газ. Всъщност резултатите от последните месеци, след като Европейската комисия започна дело срещу Газпром за монополни практики, вече дават резултат и Газпром започна да намалява цените в нашия регион. Това е добро начало. Русия трябва да разбере, че ако желае да запази европейските си пазари, е нужно да се държи като почтен търговец, а не като селски побойник. Лично аз смятам, че енергийната сигурност на България може да се подобри чрез координаран европейски политически натиск върху Русия, а не като надупчим Добруджа на решето.

Eнергийната сигурност на България може да се подобри чрез координаран европейски политически натиск върху Русия, а не като надупчим Добруджа на решето.

“Eнергийната сигурност на България може да се подобри чрез координаран европейски политически натиск върху Русия, а не като надупчим Добруджа на решето.”


ММ: Можем ли да приемем, че фракинга може да е краткосрочна алтернатива за по-незаселени места?

ДК: Има такава възможност, разбира се. Наивно е да се смята, че ще спрем от утре да ползваме фосилни горива. Заобиколени сме отвсякъде с продукти, произведени на базата на природния газ: пластмаси, химически вещества, торове. Природният газ все още ни е нужен. Напълно е възможно технологии като фракинга да се ползват на по-рядко заселени места, при стриктно спазване на необходимите екологични регулации разбира се. Но това означава, че добивът ще е много далече от пазарите, което ще увеличи разходите по транспорта значително и ще откаже много от компаниите. Тук е и проблемът: за да е рентабилен, шистовият газ трябва да се добива близо до гъсто населени места.

ММ: Каква е според теб най-голямата заплаха или най-големият проблем с фракинга?

ДК: Най-голямата заплаха идва от големия медиен шум около този ресурс и повърхностните анализи. Шистовият газ ни се представя като някаква панацея: за енергийна независимост, ренесанс на икономиката, решение на климатичните проблеми. Това последното е особено перфидно. Несъмнено метанът отделя по-малко въглероден диоксид от въглищата при изгаряне, а турбините на газ са обикновено по-ефективни от въглищните при генерацията на електричество. В същото време метанът е 72 пъти по-силен парников газ от въглеродния диоксид и дори и изпускането на малки количества напълно неутрализира предполагаемите му климатични приемущества. Но в крайна сметка, каквото и да е личното ни отношение към шистовия газ и фракинга, въпросът се свежда до това каква е визията ни за бъдещето на планетата. Искаме ли да продължим извличането на фосилни горива с пълна пара – извинявам се за каламбура – или е нужно спешно да търсим други енергийни алтернативи? Защото не можем да си затваряме очите пред очевидните климатични промени. В момента в атмосферата нивото на въглероден диоксид е 400 PPM (parts per million) – повече отколкото в последните 450,000 години. Доскоро си мислехме, че нефтените и газовите находища са на изчерпване и ще преминем към алтернативна енергия, но с развитието на новите технологии се оказва, че имаме прекалено много нефт и газ, толкова много, че можем съвсем спокойно да изгорим планетата. А с нея – и себе си.

vama_veche

“В крайна сметка, каквото и да е личното ни отношение към шистовия газ и фракинга, въпросът се свежда до това каква е визията ни за бъдещето на планетата.”

текст Димитър Кенаров, Магдалена Малеева

фотограф Димитър Кенаров


Коментари

  1. Pingback: Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » Против шистовия газ

  2. Благодаря за това нормално, балансирано обобщение на проблемите с шистовия газ. Време беше да се появи такава статия, без лозунги и истерия, и се надявам да стигне до повече хора. Не съм специалист по енергетика, но разбирам от статистика и отдавна повтарям, че проблемът с този добив идва от мащаба. Елементарна теория на вероятностите. 1%, 2%, дори 5% вероятност да стане гаф може би е приемлив риск, ако дупчиш на едно място; но ако трябва да направиш още 200 такива дупки, става сериозен проблем.

  3. Според мен добивът на шистов газ е най-големият бич срещу природата! Явно екологичната култура на поляците и румънците е на много ниско ниво! Жалко за Румъния, с която сме съседи и неминиемо добивът там ще се отрази негативно и у нас. А това момченце, явно е напипало печелившата карта…

  4. Прекрасен анализ! Анализ, безпристрастен, който ме убеди за сетен път, че няма нещо относно фракинга, което да не знаем! Всеки непредубеден читател може да намери тук истината!

  5. В крайна сметка през октомври Полша започва промишлен добив на шистов газ, а Англия, Германия, Румъния, Дания и Унгария правят вече сериозни сондажни проучвания. И със сигурност на всичките тези държави екологичната култура е на по-високо ниво от нашето. Там не вярват на филмчета дето водата гори.