Три десетилетия след предупреждението за сериозна заплаха от глобално затопляне от страна на един от водещите климатолози в НАСА, емисиите на парникови газове продължават да растат, както и глобалните температури. Алармата светна ярко и след няколко от докладите на Междуправителствения панел за климатични промени (IPCC), които ясно показаха, че не ни остава много време за чудене, защото температурите нарастват по-бързо от очакваното. Реалността надмина много от най-песимистичните прогнози за изменението на климата, изготвени преди 10-20 години. Въпреки това емисиите в световен мащаб продължават да се увеличават почти навсякъде, а „топката“ се прехвърля от големите компании към обикновените хора. На кого обаче е отговорността за парниковите емисии и по-важното – кой трябва да предприеме действия, за да се постигне положителна промяна в глобален мащаб? Едва ли има еднозначен отговор на този въпрос, но не пречи да потърсим такъв, опитвайки се да обхванем по-широк диапазон от мнения. Имаме го благодарение на Жюстин Томс и Апостол Дянков, които са са част от неформалната гражданска група „Анонимните климатици“. Според единия „тайната на успеха“ е в малките стъпки, т.е. решенията, които всеки един от нас взима в ежедневието си и навиците, които създава. Според другия обаче нашите действия са крайно недостатъчни, дори и всички да се мобилизираме, защото големите замърсители са бизнесите и именно те трябва да предприемат незабавни мерки, макар и промяната да не е най-удобното за тях.
Жюстин Томс и малките стъпки:
„Твърдо вярвам, че всеки от нас е отговорен за емисиите и може да направи нещо, нещо малко, което, направено от много хора, да доведе до резултат. От една страна личните малки стъпки – как се придвижваме в града, какъв отпечатък оставяме след себе си в ежедневието. Това са говорени неща, които за жалост все още малко хора наистина разбират и прилагат в ежедневието си. Да избереш електромобил, велосипед или градски транспорт пред голямата и харчеща много дизел или бензин кола. Да компостираш и изхвърляш разделно, за да намалиш отпечатъка в битов план. Да консумираш отговорно, локална и сезонна храна, добита честно за хората и за природата.
Но друго важно, което може да направи всеки от нас, е обществен натиск, говорене, акции, насочване на обществено внимание, лобиране, приобщаване на нови и нови хора към каузата – по-малко емисии и действия за адаптиране към климатичната криза. Политиците, Междуправителствения панел за климатични промени и мултинационалните компании от стар тип – ежедневно е нужно да им напомняме, че не ни е безразлично, че е важно, че крадем от утрешния ден на децата си и нашата малка стъпка тук може да доведе до голяма промяна. Една птичка пролет не прави, но ставаме все повече.
Промяната се случва, за жалост все още доста бавно. Вярвам в хората и в това, че здравият разум ще надделее.“
Апостол Дянков и големите стъпки:
„Въпреки, че малките стъпки и действията на отделни граждани и потребители са важни и имат чудесен мотивационен и възпитателен ефект, те не могат да разрешат климатичната криза по три причини.
Първо, потребителите не са информирани за по-голямата част от жизнения цикъл на продуктите и услугите – технологичните решения, дизайна, изпълнението, емисиите по цялата верига на доставки, възможностите за рециклиране в рамките на кръговата икономика и индустриалния метаболизъм. Пазарните сигнали, които потребителският избор дава, невинаги се тълкуват еднозначно от пазара – а той далеч не винаги работи перфектно.
Някои стоки и услуги просто нямат алтернатива – въпреки, че днес вече може да избирате своя възобновяем електрически доставчик, което далеч не е малко. Все пак не може да се очаква, че купувачите ще четат експертни инвентаризации на емисиите на парникови газове и „оценки на жизнения цикъл“ (ОЖЦ, LCA) за всичко което купуват, въпреки, че могат да бъдат информирани и има много ресурси, които могат да им помогнат да са. В ролята си на граждани, те също трябва да искат да бъдат информирани – пред урните, и понякога в съдебната зала, посредством малки стъпки да търсят правата си, за да подтикнат компаниите да случат големите стъпки.
Втората и по-важна причина е, че нито гражданите и климатичните активисти, нито потребителите носят отговорност за нисковъглеродния преход на цели индустрии – такава отговорност носят регулаторите и другите въвлечени институции,самите компании, както и учените и практиците, заети с развойна дейност за изнамирането на нови нулево-въглеродни технологии. Пример защо отговорността за големите трансформации е при компаниите може да се даде с петролната индустрия. Американският петролен институт, събрал най-големите производители на нефт и петролни продукти в САЩ, е наясно още през 1965 г. (както е видно от речта на неговия председател), че глобалното затопляне е факт и самите петролни компании носят отговорност за него – както вече беше цитирано, само 20 компании в сферата на въглищата газа и петрола са отговорни за една трета (!) от всички въглеродни емисии – тъкмо от 1965 г. досега!
През 1960-те и 1970-е някои от най-добрите климатични учени са били наети именно от големите петролни компании като Exxon. Енергийната криза през 1970-е е предоставила идеална възможност тези компании да започнат трансформация, но те не са се възползвали. Вместо това са започнали целенасочена кампания, с която да прехвърлят отговорността за климатичните промени и другите екологични проблеми върху индивидуалните избори на техните потребители – може да прочетете в детайли за тази целенасочена кампания за „дефлектиране на вниманието“ в книгата на Майкъл Ман “The New Climate War”.
Подобно е положението в автомобилната индустрия, където доскоро големите концерни активно противостояха на плановете за електрификация на МПС и едва сега започват сериозни инвестиции, когато същата е неизбежна. Потребителите на коли отдавна искат чисти електрически двигатели, но без пробивните иновации, конкуренцията и най-вече регулацията в сектора (през юли Европейската комисия обяви, че автомобилите трябва да имат нулеви емисии към 2035 г.) – такива нямаше да се случат още дълго време. По отношение на гражданската авиация все още се смята, че няма алтернативи на изкопаемото авиационно гориво – или поне така твърдят двете дуополни компании в сектора Боинг и Ербъс, които имат сериозен интерес да не се случи промяната.
Накрая, третата причина, че малките стъпки не са достатъчни, е елементарна – вече просто няма време. Трябва да бъдат наложени резки, спешни и, в много случаи, драконовски мерки отгоре-надолу, за да се постигне реална декарбонизация до 2050 г. – единствената възможност да избегнем климатичен апокалипсис, все още е далеч от сигурна. Ако човечеството бе започнало реално да решава проблема през 2000 г., може би щяхме да може да запазим някаква възможност за плавен преход (2% намаление на емисиите на година), в който се разчита на информирано потребителско поведение и доброволни корпоративни ангажименти. Към 2020 г. положението е съвсем различно – налага ни се да намаляваме емисиите със средно 7.6% годишно, а това може да постигнем само с „натиряне“ на високовъглеродните сектори и компании, и с огромни и, в някаква степен, отчаяни стъпки.“
