Всички държави в света са подкрепили Парижкото споразумение за климата и две трети са заявили ангажименти за въглеродна неутралност през 2050 г. България има задължения и като член на ЕС за осъществяване на политика за реагиране на климатичните промени. Кои обаче са най-важните три мерки, към които могат да се насочат усилията, за да постигне страната ни целите си за намаляване на парниковите емисии?
Задаваме този важен въпрос на представители на основните политически партии и на кандидат-президентски двойки. Той е част от кампанията ни „Климатичен вот-2“, с която за пореден път инициираме дискусия по важните за нас теми. В търсене на отговори и възможни решения решихме да се допитаме не само до политици, но до експерти, които се занимават именно с изменение на климата. Така стигнахме до двама души, които са сред хората в България, запознати най-добре с политиките по изменение на климата и част от неформалната група „Анонимните климатици“ – Антоанета Йотова – дългогодишен изследовател в областта на политиките за реагиране на промени в климата и Апостол Дянков от WWF-България. Попитахме ги дали смятате, че страната изпълнява поетите ангажименти, част от Парижкото споразумение за климата и като член на ЕС, как това се съчетава с действията по отношение на специфичните ефекти от тези промени у нас, както и кои са трите мерки за намаляване на емисиите, които смятат, че е най-важно да бъдат предприети до 2050 г.
Антоанета Йотова, изследовател в областта на политиките за реагиране на промени в климата:
Действията, свързани с осъществяване на политики за реагиране на промени в климата в България, са предимно реактивни, а не про-активни – предприемат се основно в изпълнение/транспониране на задължителни актове на ЕС и без отчитане на национално специфични обстоятелства, в частност – на увеличаващите се специфични рискове от неблагоприятни ефекти на климатичните промени у нас. Формулирането и осъществяването на национална политика в която и да е сфера не трябва да зависи само от международни ангажименти на страната или от наличието и размера на външно финансиране. По отношение на политиките в сферата на околната среда, в частност – на политиката за реагиране на промени в климата, съществено важно е да се отчитат националните и местни особености като проява на глобални и регионални процеси. А в България от години не само не се решават, а още повече се задълбочават съществуващи проблеми не толкова и само от самите ефекти на климатичните промени, а от неразбиране и неглижиране на необходимостта да се провежда последователна климатична политика. От друга страна, осъществяването на климатична политика не може да стане с подход „на парче“ – чрез изменения и допълнения в други закони, дори в преходни и заключителни разпоредби на съвсем различни такива, каквито са обичайните законодателни практики у нас в последните години, нито с „политически“ решения.
Необходим е нов законодателен акт за регламентиране на практически действия така, че да се управляват по най-добър начин увеличаващите се рискове от неблагоприятни за хората промени на климата в България. Този акт трябва да отчита комплексния и хоризонтален характер на климатичната политика и да регламентира осъществяването й съобразно специфичните условия в страната понастоящем и в близко бъдеще.
Трите мерки, към които смятам, че трябва да се насочат усилията, са установяване на задължителна практика за:
– провеждане на научни изследвания за рискове от климатичните промени на територията на страната – чрез специална програма на Министерство на образованието и науката с финансиране от фонда „Научни изследвания“;
– оценка на специфичните за всеки сектор рискове на всеки 5 години, за реагиране на които да отговаря съответна държавна институция;
– постоянни информационно-обучителни събития за цялото общество, но специфицирани, включително със съответни медийни средства/форми, за различни групи – подрастващи, ученици, студенти, възрастни хора и пр., с цел подобряване на разбирането за същността и ефектите от климатичните промени, както и за начините да се реагира своевременно на свързаните с тях рискове.
Апостол Дянков, Старши експерт практика „Климат и Енергия“ във WWF-България:
На първо и най-важно място, това е неотложното и рязко съкращаване на емисиите от енергийния сектор. Целта, заложена от Европейския съюз – съкращаване с 55% до 2030 г., е най-близка до научно обоснованите необходими съкращения (над 50% на глобално ниво), но знаем, че държавите от глобалния Юг, където се използва много по-малко енергия на глава от населението, отколкото в държави като България, не могат да съкратят и без това малкото си емисии толкова бързо. Затова Европа, Америка и Китай трябва да поемат по-голяма част от усилието. Много е важно да се ограничат максимално емисиите от най-въглеродноинтензивните енергийни производства като лигнитните въглища. Счита се, че въглищни централи над 30 години, каквито са нашите, трябва да бъдат затворени, което у нас очаквам да стане по чисто икономическа логика преди 2030 г., без оглед на обещаваните дати през следващото десетилетие.
Нови въглищни централи не трябва да се строят – тук трябва да се окаже огромен натиск върху Китай, Индия, Индонезия и други държави (дори държави от Западните Балкани), които все още имат някакви планове за такива ТЕЦ. Но за да може ефективно да оказваме натиск, трябва да даваме и пример.
Емисиите от парниковия газ метан, който макар и емитиран в по-малки количества от въглеродния диоксид, е десетократно по-мощен парников газ, също трябва да бъдат драстично свити. Това изключва да бъдат разработвани нови нефтени и газови находища, от които изтича метан, в целия свят, а използването на изкопаем газ (познат още като природен), трябва да се ограничи. Последното доскоро изглеждаше нецелесъобразно, но нови данни за емисиите и огромния шок с цените на газа ни подсказват, че изобщо не трябва да разчитаме дългосрочно на него. Каква ще замести газа? На първо и основно място – възобновяеми енергийни източници (ВЕИ). Дори според консервативните прогнози на Международната енергийна агенция всяка национална електрическа мрежа в света може да понесе между 40 и 70% ВЕИ, затова трябва да вдигнем процента на ВЕИ, като едновременно разработим големи проекти като вятърни централи в морето и помогнем на домакинствата да сложат свои покривни и общности фотоволтаици и батерии за съхранение на енергия. С технологиите за съхранение и технологиите за производство на зелен водород икономика на 100% ВЕИ ще бъде напълно възможна преди 2050 г., но няма как да се случи до 2030 г. Остава да решим икономическите и екологични съображения за останалите базови мощности – ВЕЦ, АЕЦ и други.
На второ място, трябва да се ускори процесът на електрификация на транспорта и индустрията, като ударно се внедряват нови иновации – като например производство на стомана на базата на електричество, вместо въглищен кокс. Електрификацията на транспорта и индустрията е „втората вълна“ на декарбонизация на икономиката, която ще се случва и през 2030-те години, след като първо решим проблема с производството на първичната електроенергия от възобновяеми източници. Но, за да имаме електрификация през 2030-те, трябва да внедрим на пазара технологиите – например по-добри батерии за електромобили, още през настоящото десетилетие. Тук отново държавите от глобалния Север, доскоро познати като западни (но сега към тях се включва и Китай), трябва да водят като разработка и реализация. Не трябва да мислим на този процес на технологично развитие като задължение или тежест. Напротив, всяка високотехнологична електрифицирана индустрия, която България развие през 2020-те и 2030-те години, ще ни даде икономическо конкурентно предимство до края на 21 век.
На трето място, но не по-малко важно, трябва да мислим за адаптацията на най-уязвимите към неизбежните последици и щети от затоплящия се климат. На първо място, това са държавите от Глобалния юг, но също и уязвими групи и общности във всяка една от държавите по света. Прословутият фонд за най-бедните държави, който да инвестира 100 милиарда евро всяка година, трябва да стане факт още преди края на конференцията в Глазгоу (COP26). Тези средства всъщност са недостатъчни, така че трябва вместо за раздаване на пари, да се мисли за работещи, евтини и скалируеми решения, които едновременно спомагат за намаляване на емисиите и поглъщане на въглерод, както и за адаптация на икономиката и екосистемите. Очевидното такова природо-базирано решение е масираното залесяване. В първите дни на Конференцията в Глазгоу държавите вече се споразумяха обезлесяването, особено в тропическите райони, да спре преди 2030 г., но това изобщо не е достатъчно. Нужни са насочени програми, които да обезпечат адаптирането на производството на храна, ключови екосистеми като лонгозни гори, дъждовни гори и други, които могат да изчезнат, вследствие на комбинацията от обезлесяване и климатични промени. Трябва да се мисли и за „позеленяване“ на градските територии срещу смъртоносно високите температури, наводненията и другите климатични бедствия. В съседни държави като Гърция (в Атина се работи в тази насока). България е изправена пред сериозни климатични рискове за горите си, но и има огромен потенциал да развива природо-базирани решения в тази посока.
Следете публикациите на уебсайта ни, свързани с „Климатичен вот-2“, както и нашите социални мрежи, за да научите какви ще бъдат отговорите и на политиците по този въпрос. Другите теми, по които отворихме дискусия, са свързани с въглищните електроцентрали и справедливия енергиен преход, устойчивото земеделие и адаптацията към промените в климата.
